Той отвори уста да каже нещо, но се отказа, намръщи се, въздъхна тежко и най-после каза нежно:
— Той не е за теб, котенце. Знаеш го, нали?
— Да, зная го. Ако беше по-малко компрометиран обаче, главата си бих дала за него.
— Само през трупа ми!
Тя му подари най-сладката си усмивка.
— Знаех си, че ще кажеш точно това.
ГЛАВА СЕДМА
Реджи седеше пред тоалетката и се взираше унесено в малката синина на гърлото си. Любовният знак на Никълъс Идън. Докосна го. Добре, че не бе отметнала пелерината, когато миналата нощ се върна в къщата на Тони. А сега се налагаше да носи някакъв шарф, докато изчезне синината.
Наближаваше обед. Беше спала много повече от обичайното. Братовчедките й вече бяха закусили. Ако си бяха вкъщи, щеше да се наложи да им разкаже всичко преживяно снощи от нея и от Тони.
Още преди Реджи да се прибере, Тони бе изпратил съобщение на брат си Едуард. В него се казваше само, че тя няма да отиде на бала. Само това, без да се посочват причини. Разбраха се да казват, че тя не е заварила Тони у дома му и се е принудила да го чака часове наред. А когато най-после той пристигнал, си поговорили и станало толкова късно, че тя просто се прибрала и си легнала. Слугите на вуйчо Едуард щяха да потвърдят, че Тони я е довел тук и че тя си е легнала веднага.
Реджи въздъхна и позвъни на Мег. После трескаво затърси някакъв шарф. Мег също не трябваше да види любовното ухапване.
Когато слезе долу след половин час, леля Шарлът и братовчедките Клер и Даяна приемаха гости. Те и гостенките — лейди Брадък и дъщеря й, госпожа Фаради и сестра й Джейн и две непознати дами — седяха в гостната. Когато тя влезе, всички се втренчиха в нея. Реджи се почувствува крайно неудобно заради лъжите, които се канеше да изрече.
— Скъпа Реджина — каза госпожа Фаради със съчувствие в гласа. — Изглеждаш просто божествено, като се има предвид…
Реджи почувства, че под лъжичката й се събира корава топка. Не. Не беше възможно. Само нейното виновно съзнание я караше да мисли, че е възможно да знаят за снощната лудория.
Никълъс Идън, четвърти виконт Монтиът, лежеше проснат на голямото си легло с ръце под главата. Само един тънък чаршаф покриваше голото му тяло. Беше се събудил преди около час, но не се и опита да стане и да срещне деня. Отдавна не бе излизал на обичайната утринна разходка на кон из Хайд Парк.
Нямаше нищо неотложно, с което да се налага да се заеме. Трябваше да напише ново писмо на граф Пенуич и да настоява за отговор относно земята, която искаше да купи, но това можеше да почака. Все едно, щеше да стане повод за ново раздразнение, защото онзи не бе отговорил на нито едно негово писмо.
Трябваше да се свърже с управителя на фирмата за превози по море в Саутхамптън и да отмени кораба, който бе поръчал за себе си. Беше се канил да обърне гръб на Лондон за няколко месеца и да отплава отново за Западните Индии. Но след снощните събития нищо не бе в състояние да го накара да напусне Лондон.
Името й беше Реджина. Произнесе го на глас. Остави го да се изтърколи сладостно от езика му. Сладката, бяла Реджина с абаносовите коси и сините очи… Тези очи! Стигаше само да затвори очи и ги виждаше да му се усмихват, да му се смеят. О, в тях имаше толкова живот! Реджина — най-чистата от чистите, несравнимата красавица!
Никълъс се засмя на фантазиите си. Пърси сигурно ще каже, че съм се побъркал. А дали не съм? Е, не. Разбира се, че не. Но не мога да си спомня някога да съм искал някоя жена толкова много, колкото Реджина Аштън.
Той въздъхна. Леля Ели ще каже да се ожени за момичето и да бъде щастлив. След като умря баща му, тя бе единствената, която мислеше поне мъничко за него. Баба му може би също мислеше, но може би и не. Трудно беше да се каже за Ребека, старата тиранка.
Е, разбира се, съществуваше и неговата „майка“. Тя беше последната, която би му пожелала нещо добро. Заради нея той не би могъл да се ожени — или не би се оженил — за Реджина или за което и да било момиче от добро семейство. Той няма да се ожени, докато жената, известна на света като негова майка, не умре. С нейната смърт щеше да изчезне заплахата, която тя представляваше за него.
Никълъс отхвърли чаршафа и седна. Мисълта за графиня Дауиджър бе помрачила прелестната идилия. Заради нея си ходеше толкова рядко в Силвърли, имението му в Хампшър. Въпреки това си го обичаше и то му липсваше до болка. Но все едно отиваше там само когато графинята отсъства. А тя живееше там почти постоянно, само и само да държи Никълъс настрана.