— Онзи там иска главата ти на поднос, негоднико — произнесе баба му в настъпилата тишина. Ели се опита да я спре, но тя не позволи да бъде спряна.
— Известно ми е вече, госпожо — каза Никълъс и се обърна към Антъни. — Ще определим ли часа, милорд?
Антъни се засмя кисело.
— За Бога, аз наистина мисля, че по-скоро вие трябва да го определите. Но колкото и да искам да съм на вашите услуги, обещах първо да дам възможност на тях да се оправят с вас.
Никълъс огледа останалите. От очите на Ели струеше съчувствие. Едуард изглеждаше примирен. Изведнъж нервността на Никълъс се изостри и той отново спря погледа си на Антъни.
— Милорд — каза той сковано, — бих искал да се уговорим с вас.
— Племенницата ми би искала друго.
— Какво?
— Сърцето й е прекалено меко — въздъхна Антъни. — Не иска да ви види ранен… или, не дай Боже, нещо повече. — Той поклати глава.
— Въпреки това аз мисля…
— Не, за Бога! — прогърмя Ребека. — Не бях тук да спра другите дуели, в които си участвал, но този ще го спра. И най-напред ще те хвърля в затвора, моето момче. Само стой и гледай!
Никълъс се опита да се усмихне.
— Господинът иска удовлетворение, госпожо. Друго не мога да му предложа.
— Лорд Антъни ще се съгласи на нещо друго, не на дуел, защото обича племенницата си. Би следвало да сме му благодарни за това.
— Ние? Аз не мога да бъда благодарен, госпожо.
— Можем да минем и без твоите навици на сатир — каза тя. — Може да си арогантен тип, може да си безотговорен хлапак, но си последният Идън. Ще се снабдиш с наследник, преди да свършиш на полето на дуела.
Никълъс трепна.
— Много мило казано, госпожо. Но какво ви кара да мислите, че още нямам наследник, за да ви го дам?
— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Макар често да изглежда, че се опитваш да пренаселиш света, ти нямаш копелета. Освен това много добре знаеш, че няма да приема никакво копеле.
— Ребека, нужно ли е всичко това? — попита бързо Елинър.
— Да, нужно е! — отговори старата жена, втренчена в двамата Малори.
— Ники? — каза умолително Елинър. Никълъс въздъхна.
— Много добре. Признавам, че нямам копелета. Нито мъжко, нито женско. Вие сте съвсем права, госпожо. За това нещо съм много внимателен.
— Единственото.
Той й се поклони леко, но не отговори; Държеше се спокойно, даже изглеждаше малко отегчен, но вътрешно кипеше от гняв. Словесните битки с баба му го забавляваха, когато биваха сами, но не и в присъствието на други хора. Тя знаеше това и го хапеше, само и само да го уязви.
— Хайде, сядай най-после, Никълъс — каза тя сопнато. — Изкриви ми се вратът да те гледам!
— Значи ли това, че ще трае дълго? — той се ухили вбесяващо и седна на стола срещу нея.
— Ники, не ставай труден, моля те — каза Елинър умолително.
Това го стъписа. Да чуе това от Ели? Тя винаги е била човекът, с когото можеше да разговаря. Винаги е разбирала горчивината, която се криеше под повърхността му. Докато растеше, той винаги можеше да изплаче мъката си пред нея. Колко пъти в непрогледни нощи бе изминавал на кон дългия път между Хампшър и Корнуол, само и само да я види? След като порасна, тя му стана още по-близка, най-близка от всички. Никога не му направи забележка за живота, който водеше. Сякаш знаеше защо прави нещата, които правеше.
Разбира се, тя не знаеше. Само на Мириам бе известна причината той да бъде толкова безразсъден, да се превърне във въжеиграч, който никога не мирясва.
Никълъс погледна леля си с нежност. За своите четирийсет и пет години тя все още бе хубава със светлорусата си коса и живите кафяви очи. По-голямата й сестра Мириам едно време бе по-хубава от нея, но злобата бе ограбила красотата й. Той обичаше да си мисли, че добротата на Ели бе я запазила толкова хубава.
Това бе жената, която той тайно бе провъзгласил за своя майка и през цялото си детство се бе отнасял към нея като към майка. Изразът на лицето й му каза много неща; както винаги, за него не бе трудно да прочете мислите на лицето й. Тя го жалеше за трудното положение, в което бе изпаднал. Молеше се той да не предизвика неприятности. В същото време се бе съгласила с всичко, което е било решено зад гърба му. Но дали щеше да вземе страната на баба му против него? Никога по-рано не го бе правила. Дали наистина си мислеше, че той е насилил Реджина Аштън? О, ако тя бе пожелала, той можеше да я съблазни, да, но не го направи. Това бе фактът и намеренията вече нямаха значение.
— Казаха ли ти всичко, лельо Ели? — попита той.
— Предполагам.
— Казаха ли ти, че всичко стана по погрешка?