— Това е само предположение. Не познаваш Реджина толкова добре, че да знаеш кое ще я направи щастлива и кое — нещастна.
— Стига си го усуквал, негодник такъв! — каза Ребека. — Нямаш сериозни причини да не се ожениш за момичето и го знаеш. И е крайно време да се ожениш. Съвсем крайно време.
— За да ти произведа наследници ли?
— Чуй ме, Никълъс — намеси се Едуард. — Отказваш ли, че въвлече моята племенница в скандал?
— Вашата племенница?
— За коя, по дяволите, я мислиш? — Ребека бе вбесена. Внезапно Антъни се разсмя.
— Кажи ми, Монтиът, да не би да си мислил, че е незаконородена? Бедната роднина, за която би могъл да кажеш, че се опитваме да ти пробутаме?
— Стига вече — предупреди отново Едуард. — Никълъс… е, може би трябва да приема, че не си знаел коя е Реджина. Малко хора помнят Мелиса, тя почина толкова отдавна.
— Мелиса?
— Нашата единствена сестра. Тя бе много по-млада от Джейсън и от мен. Средното дете. Тя беше… е, няма нужда да разказвам подробно колко я ценяхме. Тя беше единственото момиче сред четири момчета. Реджина е нейното единствено дете.
— Тя е единственото, което им е останало от Мелиса — добави Ребека. — Започваш ли да схващаш колко е важна Реджина за братята Малори?
На Никълъс му призля.
— Трябва да ти кажа във връзка с бележката на брат ми, че Реджина е законородена — продължи Едуард. — Мелиса бе щастливо омъжена за граф Пенуич.
— Пенуич! — Никълъс почти се задави при произнасянето на името, което бе проклинал толкова пъти.
— Последния граф — Томас Аштън — поясни Едуард. — Сега титлата се носи от един неизвестен братовчед. Неприятна личност, но той няма връзка с Реджина. Тя беше под нашите грижи през всичките седемнайсет години, откакто Мелиса и Томас загинаха заедно в един ужасен пожар.
Мислите на Никълъс трескаво препускаха. По дяволите! Фактически тя беше първа братовчедка на Дерек, дъщеря на граф, племенница на маркиз Хавърстън. Нямаше да се изненада ако научеше, че е и наследница. Тя лесно можеше да дари съпруга си с по-добра титла от неговата. Можеше. Но сега, след като той бе свързал името й със своето, тя вече не бе желана — поне от онези семейства, които не биха се докоснали до момиче, опетнено със скандал. В тази стая всички го знаеха, той също. Но имаше други мъже с не чак толкова твърди принципи, които биха я поискали, без да се замислят. Той го каза на Антъни.
— Вие сигурно не мислите, че тя е загубила шансовете да си намери добра партия. Защо тогава искате да се спрете на мен?
— Казал ли съм, че искам? Не, не. Тя те иска, не аз.
Никълъс отчаяно търсеше отговора.
— И като всяка любима племенница тя получава каквото поиска, така ли?
— Съществува простият факт — намеси се Едуард, — че ако се омъжи за другиго, горкият човек ще трябва да живее цял живот с клюката за създадения от теб скандал зад гърба си. Това е множко за който и да е мъж и няма да помогне да се изгради щастлив брак.
Никълъс се намръщи.
— Но тя ще каже истината на мъжа си.
— Колко струва истината, щом всички вярват на лъжата? — отговори сърдито Едуард.
— Значи да стана заложник на тесногръдието на хората?
— Какво, по дяволите, искаш, Никълъс? — натърти Ребека. — Аз видях момичето. Тя е най-хубавото малко създание, което съм виждала от много години насам. Ти никога няма да намериш по-добра партия от нея и го знаеш. Защо се противиш?
— Не искам жена… никаква жена — каза рязко Никълъс.
— Вече няма значение какво искаш — отсече баба му, — щом си направил с едно невинно момиче нещо, което нейното семейство не може да пренебрегне като някои други. По дяволите, ти си късметлия, че те ти я дават!
— Бъди разумен, Ники — пропя Елинър. — Все някога ще трябва да се ожениш. Не можеш винаги да я караш както досега. А момичето е чаровно. Ще ти бъде чудесна съпруга!
— Не и за мен — каза той просто. В последвалата тишина у него проблясна надежда, но баба му я угаси.
— Ти никога няма да бъдеш мъж като баща си. Шляеш се по моретата две години, връщаш се да поживееш като пройдоха, прехвърляш отговорностите си на разни агенти и лакеи. За Бога, срамувам се да призная, че си мой внук! Чуй сега какво ще ти кажа: ако не се покаеш и не се ожениш за това момиче, можеш да забравиш, че се познаваме. — Тя се изправи с каменно лице. — Ела, Ели. Казах всичко, което имах да му кажа.
Лицето на Ребека остана студено и неумолимо, когато излезе от стаята, придружена от Ели. Но щом вратата се затвори след тях, тя се обърна към Елинър и разцъфна в широка конспиративна усмивка.
— Какво ще кажеш, скъпа? Мислиш ли, че трикът мина?
— Ти попрекали с това, че се срамуваш за него. Знаеш, че не е така. Ами че ти се наслаждаваш на тази лудория повече от него! Кълна се, Ребека, трябвало е да се родиш мъж!