Никълъс искаше да размени някоя и друга дума с Реджина, но братовчедка й Клер правеше това невъзможно — не ги изпускаше нито за миг от критичния си поглед. Той въздъхна, като се надяваше, че по-късно Дерек ще успее да уреди нещо за него.
Реджина изглежда беше в извънредно добро настроение по време на пътуването до Воксол Гардънс, като поддържаше безсмислен разговор с братовчедите си. Дали беше нервна или пък наистина бе толкова щастлива? Никълъс се наслаждаваше на вида й. Боже мой, нима е доволна от предстоящата женитба? Защо беше казала на вуйчовците си, че го желае? Защо точно него?
Реджи бе изумена от приятелското отношение на Никълъс. След като й казаха колко пъти е отказвал да се ожени за нея, преди накрая да се предаде, тя очакваше да бъде язвителен, дори ядосан. Защо приемаше нещата толкова сърдечно? Не би могло да е заради земята, нали? Изобщо не бе приятно да знаеш, че е трябвало да бъде прилъган с парче земя. Тони опяваше, че бил подкупен. Но Тони все още не бе видял как я гледа Никълъс Идън. Беше ли наистина алчен? И защо се бе съпротивлявал толкова упорито срещу брака, а сетне се бе поддал?
Сигурно я желаеше — по начина, по който я изгаряха очите му, тя разбираше, че я желае. Наистина, погледът му си беше направо неприличен, а той дори не го криеше от братовчедите й. Реджи беше забелязала шокираното изражение на Клер и развеселеното лице на Дерек. Но Никълъс изглежда не осъзнаваше какво прави. Или го правеше нарочно, за да я притесни? Дали милото му отношение беше престорено? Неговото желание не беше престорено, тя бе сигурна в това.
Слязоха от каретата и тръгнаха по една пътека сред цветни лехи, а музиката ставаше все по-силна с приближаването към мястото, където бе настанен оркестърът. Никълъс гледаше към Дерек толкова упорито, че той най-сетне разбра посланието и избърза напред с Клер, за да купят пасти от продавачите, които обикаляха сред публиката. Реджи се разсмя, като видя как Дерек дръпна братовчедка си въпреки нейните протести.
В момента, в който това стана възможно, Никълъс дръпна Реджи от пътеката и я скри зад едно голямо дърво. Не бяха сами. Бяха скрити от тълпите хора пред тях, но не и от онези, които идваха по пътеката. Беше обаче достатъчно уединено за няколко думи насаме.
Той използва възможността. Притисна Реджи към дървото с двете си ръце и я превърна в слушателка, принудена да чуе всяка негова дума. Тя вдигна поглед в очакване, а той си помисли: Ненавиждай ме, момиче. Презирай ме. Не се омъжвай за мен. Беше си намислил да каже тези думи, но забрави себе си, когато я погледна в очите.
Без дори да осъзнава, че го прави, той наведе глава и притисна устни към нейните и усети тяхната мекота и сладостта им, когато тя разтвори устни. Прониза го огнена страст и той се наведе несдържано, като я притисна между себе си и дървото. Но дори така не бе достатъчно близо до нея. Искаше да бъде още по-близо…
— Лорд Монтиът, моля ви — успя да каже тя, задъхана. — Може да ни видят.
Той леко се отдръпна, точно толкова, за да успее да види лицето й.
— Не се дръж толкова официално, любов моя. Би трябвало да се обръщаш към мен на малко име, не смяташ ли?
Не долови ли някаква острота в гласа му?
— Ти не си… защо се съгласи да се ожениш за мен?
— А ти защо искаше да го направя? — тросна се той.
— Изглеждаше единственото решение.
— Можеше да го отхвърлиш най-нахално.
— Да го отхвърля ли? Защо да го правя? Аз те предупредих какво ще се случи, ако ни открият.
— Ти се шегуваше! — напомни й той дрезгаво.
— Е, да, защото не предполагах, че ще ни открият. О, не искам да споря. Станалото — станало.
— Не е така — рече той напрегнато. — Можеш да развалиш годежа.
— И защо да го правя?
— Защото не искаш да се омъжиш за мен, Реджина — отвърна той с мек, почти заплашителен глас. — Не искаш! — Сетне се усмихна нежно, а очите му галеха лицето й. — Искаш да станеш моя любовница, защото аз ще те любя до забрава.
— За някое време, нали така, милорд? — попита кратко тя.
— Да.
— И после всеки ще поеме по пътя си, нали?
— Да.
— Няма да стане.
— Ще те имам, знаеш го — предупреди я той.
— Да, след като се оженим.
— Ние няма да се оженим, скъпа. Ще се осъзнаеш много преди сватбения ден. Но аз ще те имам, така или иначе. Знаеш, че това е неминуемо, нали?
— Очевидно ти мислиш така.
Никълъс се засмя. Колко чаровен беше. Смехът му замръзна, когато чу дълбокия глас зад себе си.
— Няма да се извинявам задето ви прекъснах, Монтиът, тъй като изглежда, че трябва да бъдете прекъснат.