— Ще ми направиш ли една услуга, Пърси? Върни се обратно вътре и предай вместо мен на бъдещия ми роднина следното: кажи му, че ще е по-добре да си поговори с племенницата си за това кой я изпраща до вкъщи. — Той се усмихна под мустак. — Ако мисли, че това има значение за мен, може и да удвои собствените си усилия, за да я накара да ме зареже. Ако не друго, то поне съобщението ми ще го разсърди. А това ще ме направи щастлив. — И Никълъс наистина придоби по-добър вид.
— Много ти благодаря, старче. Той би могъл да ми отсече главата за подобно съобщение — каза Пърси.
— Можеш да разчиташ — усмихна се Никълъс. — Но ще го направиш за мен, нали? Добро момче.
Никълъс се разсмя на изражението на Пърси и махна, когато каретата му тръгна по алеята.
Беше необходим само миг, за да отлети доброто му настроение. Тази вечер беше доказателство, че той не може повече да понесе присъствието на Реджина. Едно единствено нейно докосване го бе накарало да падне на колене. По дяволите! Той се бе опитал колкото е възможно да се държи настрана от нея, но колкото и по-удобно да бе това, то не променяше опасното му положение. Всъщност те все още бяха сгодени.
— До края на пътя, друже — фразата се вряза в унеса му.
Друже? От неговия уравновесен кочияш?
Никълъс погледна през прозореца и видя не своята къща, а дървета, които бяха много близо. Нищо друго освен пълен мрак. Как е бил толкова отнесен, та не е разбрал, че го карат извън Лондон в провинцията? Или се намираше в някой от големите лондонски паркове? Ако беше така, това можеше да бъде и дяволската провинция, съдейки по нощното движение.
Какво, по дяволите, беше направил Антъни Малори, да не би да беше наел някой убиец да се справи с него, за да може да се закълне пред Реджина, че не е докоснал Никълъс? Той си представи как вуйчо й се смее за това с приятелите си.
Усмихна се мрачно. Това беше един начин да се намали напрежението. Защо не се беше сетил за това?
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
По-рано същата вечер, точно след като Никълъс и Реджина пристигнаха у госпожа Харгрийвс в Уест Енд, един нисък и набит мъж на име Тимоти Пай махна на минаващ файтон и даде на кочияша адреса на някаква крайбрежна кръчма.
Тимоти се занимаваше с различни неща — от честен труд на пристанището до прерязване на гърла. Той си признаваше, че е пристрастен към леката работа, а тази не беше по-трудна от останалите. С него работеше приятелят му Неди. Всичко, което трябваше да направят, беше да проследят този богаташ, където и да отидеше и да докладват редовно на работодателя си за неговото местонахождение.
Сега беше ред на Тимоти да докладва и не му беше необходимо много време, за да стигне до кръчмата за богаташи, където бе отседнал този мъж. Горе той почука на вратата. След миг му отвориха.
В стаята седяха двама мъже. Единият беше висок и слаб човек с огромна, бухнала червена брада. Другият беше среден на ръст младеж, хубав като момиче, с черна коса и тъмносини очи. Тимъти беше виждал младия само веднъж за шестте пъти, когато беше докладвал на по-стария. Никога не му казаха имената си, нито пък Тимъти го беше грижа кои са. Той просто вършеше това, за което му плащаха, без да задава въпроси.
— Той се прибра, както изглежда — започна Тимъти, като се обърна към мъжа с червената брада. — Беше на някакво гости в Уест Енд. И от двете страни на улицата имаше много скъпи карети.
— Сам ли?
Тимъти се ухили.
— Доведе с каретата хубавото момиче, същото, с което беше и преди. Влязоха вътре. Видях ги.
— Сигурен ли си, че дамата е същата, господин Пай — тази, която предният път си тръгна без него?
Тимъти кимна.
— Не мога да я забравя, сър. Тя е потресаваща красавица, така си е.
Заговори младият:
— Трябва да му е любовница, не смятате ли? Баща ми каза, че не е човек, който си губи времето с жена, с която не спи.
— Стига, момче! — озъби се червената брада. — Защо никога не говориш тези неща в присъствието на баща си? Само за моите уши ги пускаш тия.
Младежът се изчерви целият чак до гърдите, което пролича от разгърдената му риза. Той отклони от неудобство тъмносините си очи и отиде до една маса, на която бе разпръсната колода карти до бутилка вино с две чаши. Там седна и размеси картите, явно възнамерявайки да не обръща внимание на останалата част от доклада, след като беше унижен.
— Та какво казвахте, господин Пай?
— Да, сър. — Думата „сър“ дойде естествено, макар човекът да не изглеждаше точно като джентълмен с тази бухнала червена брада, но пък говореше като такъв. — Знам, че искахте да разберете нещо за хубавицата, в случай, че си тръгне без него тази вечер.