— Капитан Хок?
— Много добре, момко! Щеше да ми е неприятно да мисля, че си ме забравил — ухили се Хок под мустак. — Виждаш ли, Кони, какво може да направят няколко хубави удара? А последният път се срещнахме в една тъмна уличка. Съмнявам се, че тогава момчето ме е огледало добре.
— Той те видя достатъчно добре на „Девойката Ана“.
— Но същия ли съм на борда на кораба? Не. Той е умно момче, това си е то. Беше въпрос на умозаключение, разбираш ли? Съмнявам се да има друг такъв враг като мен.
— Неприятно ми, но трябва да те разочаровам — рече уморено Никълъс. — Вече нямаш монопол върху омразата към мен.
— Така ли? Чудесно! Не ми се иска да си прекараш прекалено лесно времето, след като си отида.
— Значи ще доживея до утре? — попита Никълъс.
Кони се изсмя.
— Той е толкова арогантен, колкото си и ти, Хок, да го вземат дяволите. Мисля, че изобщо не си го изплашил. След малко може и да се изплюе в очите ти.
— Не мисля — отвърна студено Хок. — В такъв случай може да му извадя неговите. Как ще изглежда според тебе превръзка като стария Билингс?
— С това хубавичко лице? — подсмръкна Кони. — Това само ще подсили изключителния му вид. Дамите ще го обожават.
— Е, тогава сигурно ще трябва да се погрижа за лицето му.
Никълъс дори не видя откъде дойде удара. На бузата му пламна огън, а той се олюля от удара. Кони обаче беше до него и го задържа прав, при което и другата буза получи същия силен удар.
Когато му се проясни главата, Никълъс изплю кръв. Очите му горяха със смъртоносна светлина, когато срещна погледа на капитана пират.
— Сега сърдит ли си достатъчно, за да се биеш с мен, момко?
— Трябваше само да попиташ — успя да отвърне Никълъс.
— Имаше нужда от малко мотивация. Дошъл съм да изравня резултата, а не да си играем. Искам да се получи добро шоу, иначе ще трябва да го повторим.
Никълъс изсумтя, макар че го заболя от усилието.
— Да изравним резултата ли? Ти май забрави кой кого нападна в открито море?
— Но това ми е занаятът, не знаеш ли?
— Тогава как смееш да ми говориш за отмъщение просто защото си бил победен? Или имам честта да съм единственият мъж, който някога се е върнал с непокътнат кораб след среща с „Девойката Ана“?
— Ни най-малко — рече честно Хок. — И преди сме се връщали победени. Аз самият съм бил раняван в разгара на битката. Макар да не ми беше приятно, че синът ми бе ранен, когато повали главната ми мачта. Но дори това трябваше да се приеме, след като момчето беше на борда. Обаче като джентълмен с джентълмен…
— Един пират-джентълмен? — Беше опасно, но Никълъс трябваше да го каже.
— Подигравай се колкото искаш, но си достатъчно умен, за да проумееш защо трябваше да се срещнем отново.
Никълъс едва не се изсмя. Беше невероятно. Пиратът го беше нападнал пръв, като възнамеряваше да заграби товара, който караше Никълъс. Ник бе спечелил тази морска битка. Предполагаше, че не е трябвало да дразни капитан Хок, когато отплава. Това се бе оказало удар под кръста. Но случилото се бе от преди четири години и той беше млад и дързък, замаян от победата. И въпреки това тези заплахи очевидно бяха накарали Хок да иска отмъщение. Кой джентълмен би пренебрегнал обидата?
Джентълмен! Бяха се срещнали в една тъмна уличка в Саутхамптън, след като преди три години Никълъс се върна в Англия. Онази нощ той не успя да види нападателя си, макар Хок да се представи с удоволствие. Тази среща беше прекъсната.
Сетне последва писмо, което очакваше Никълъс, когато миналата година се върна от островите в Карибско море. В него се изразяваше съжаление, че Хок не успял да поднови познанството им, докато бил в Лондон. Писмото убеди Никълъс, че си е създал ужасен враг. Защо, защо имаше този късмет изметът на земята да жадува кръвта му?
— Развържи го, Кони.
Никълъс се напрегна.
— И с двама ви ли ще се бия?
— Хайде сега — запротестира капитан Хок. — Това едва ли ще е справедливо, а?
— По дяволите — озъби се Никълъс, — да нападаш беззащитен човек едва ли е справедливо.
— Нараних ли те, момко? Трябва да приемеш извиненията ми, но мислех, че си по-суров. И трябва да разбереш, че се чувствам в правото си след всичките неприятности, които ми струваше чакането досега.
— Ще ме разбереш, ако не се съглася, нали?
— Разбира се — отвърна Хок с престорен поклон.
Хок свали сакото си. Беше облечен в широка риза, за да му е лесно да се движи. Никълъс беше с наметало, сако и жилетка. Като гледаше как пиратът щрака нетърпеливо с пръсти, разбра, че няма да му дадат възможност да свали което и да било от тях.