Никълъс не успя да се възпре да не изстене, когато ръцете му бяха най-сетне освободени от оковите и се свлякоха болезнено от двете му страни. Известно време не усещаше пръстите си, а сетне почувства остро как кръвта нахлува в тях. И правилно беше помислил, че няма да му се даде и миг, за да се окопити преди първия зашеметяващ удар под брадичката. Той падна тежко.
— Хайде де, момко — заоплаква се Хок с уморена въздишка. — Този път няма да ни прекъснат. Направи ми едно добро показно и всичко е свършено.
— А ако не го направя?
— Тогава може и да не си тръгнеш оттук.
Никълъс схвана предупреждението. Той хвърли наметалото си още докато беше на земята и сетне се засили към по-стария мъж, като го хвана по средата на тялото и събори и двамата на земята. След това удари силно Хок вдясно по челюстта, но от удара така го заболя ръката, че именно той извика от болка.
Никълъс направи всичко, на което бе способен, но Хок беше безпощаден и въпреки раните на Никълъс именно Хок беше по-свирепият от двамата. Той беше освен това по-тежък и по-мускулест. Юмруците му бяха безпощадни върху вече нараненото лице и тяло на Ник. Обаче боят беше тежък и за двамата и както лежеше разкървавен в прахта, Никълъс знаеше, че и старият е пострадал. Въпреки това Хок успяваше да се смее.
— Трябва да ти го призная, Монтиът — рече задъхано капитан Хок. — Навярно щеше да ме биеш, ако беше свеж в началото. Сега съм доволен.
Никълъс чу само част от това, преди да изпадне в благословено безсъзнание. Конрад Шарп се надвеси над него и го разтърси, но той не помръдна.
— Той е свършил, Хок. Обаче трябва да му свалиш шапка. За един разглезен богаташ изкара доста дълго. — Конрад се ухили под мустак. — А сега как се чувства твоето тяло след изравняването на резултата?
— Тихо, Кони. Дяволска работа, това приятелче има гаден десен удар.
— Забелязах — засмя се Конрад.
Хок въздъхна.
— Знаеш ли, при други обстоятелства можех дори да го харесам. Срамота е, че трябваше да го срещна, когато беше един младок с остър език.
— Не сме ли били всички такива на тази възраст?
— Да, сигурно сме били. И всички ние трябва да се поучим от това. — Хок се опита да се изправи, но изръмжа и се сви надве. — Заведи ме до някое легло, Кони. Мисля, че ще ми трябва поне едноседмична почивка.
— Заслужаваше ли си?
— Да, за Бога, разбира се, че си заслужаваше!
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Последният служител и лекарят се изнизаха от стаята, а камериерът Харис затвори вратата. Никълъс си позволи да се усмихне, но движението се превърна в гримаса, когато раната на устната му се опъна.
— Ако нямате нищо против, сър, ще се усмихна вместо двама ни — предложи Харис. И наистина го направи, като провисналите му мустаци се изравниха от широката усмивка.
— Наистина завърши по-добре, отколкото можех да се надявам, нали? — каза Никълъс.
— Наистина, сър. Вместо да се яви в съда по обвинение в нападение, той ще трябва да се защитава за пиратство.
Никълъс искаше отново да се усмихне, но размисли. Сега знаеше какво чувства капитан Хок относно изравняването на резултата. Е, победата на Хок беше прекалено краткотрайна.
— Предполагам, че не бива да се надувам, но този приятел не заслужава нищо по-добро — каза Никълъс.
— Наистина, сър. Ами лекарят каза, че сте щастлив да е непокътната челюстната ви кост. А аз през целия си живот не съм виждал толкова натъртвания и…
— О, това няма значение. Мислиш ли, че той също не страда сега? Въпросът е в принципа. Първо, аз никога нямаше да срещна този пес, ако не беше нападнал кораба ми. Но той е таил ужасна обида! Сега обаче не мисля, че му е много смешно, докато си седи в пандиза!
— Колко хубаво, че пазачът ви е намерил там, сър!
— Да. Това си е чист късмет.
Няколко минути след като Хок и Кони с червената брада си тръгнаха в каретата на Никълъс, той дойде в съзнание. И само мигове след това чу недалеч тропот на конски копита. Успя да извика и двамата нощни пазачи го чуха. Трябваше известно време да ги убеждава да го оставят и да тръгнат след каретата. Те се върнаха след трийсет минути, за да го вземат с щастливата новина, че са намерили каретата му и са заловили ранения нападател, макар другият да е успял да се измъкне от тях.
Никълъс разказа цялата история на добрите хора, които го доведоха до къщи и името на Хок значеше нещо за единия. Несъмнено цяло ято чиновници се струпаха около Никълъс, докато лекарят все още работеше върху него. Те обявиха, че Хок е углавен престъпник, издирван от кралската полиция.
— Щастлива случайност е също така, сър — продължи да бърбори камериерът, докато оправяше завивките на Никълъс, — че лейди Аштън не е била с вас, когато сте срещнали разбойниците. Допускам, че вечерта е минала по плана и тя си е тръгнала отново без вас?