— Да, но той разчита на това, не разбираш ли? О, как можах да сбъркам толкова много, Мег? — проплака Реджи. — Как можах? — Тя поклати глава. — Като си помисля, че го сравнявах с Тони. Никълъс Идън изобщо не прилича на вуйчо ми. Той е напълно безчувствен, освен между краката — додаде тя с горчивина.
— Реджи!
— Ами това е вярно — тросна се Реджина. — За него бях само една игра, поредното завоевание.
Мег беше застанала с ръце на кръста и я наблюдаваше.
— Трябваше да му кажеш за бебето — рече тя за стотен път. — Поне щеше да разбере защо трябва да преживееш всичко това.
— Вероятно нямаше да повярва. Дори аз започвам да се чудя! Погледни ме! Вече минаха четири месеца, а изобщо не ми личи. И не съм имала никакво гадене, нищо… Дали не се обвързвам с този мъж за нищо? Ами ако не нося неговото дете?
— Де да беше така, скъпа, но знаеш, че не е. И въпреки това настоявам да му кажеш.
— Каквато съм глупачка, си помислих, че презрителното му поведение е само игра — рече Реджи отчаяна. — Знаеш ли, Мег, у мен все още е останала известна гордост.
— Понякога се налага да преглътнем цялата си гордост, миличка — каза нежно Мег.
Реджи тръсна глава.
— Ще ти кажа какво щеше да каже той, ако му бях признала. Щеше да ми каже да престана да губя време за една изгубена кауза и да намеря баща за детето си.
— Може би трябваше да го направиш.
Очите на Реджи проблеснаха.
— Никога няма да натрапя детето на един мъж на друг! Никълъс Идън ще има бебе и той ще заплати цената за това, а не някой друг.
— Ти си тази, която плаща, Реджи, с разбито сърце и нещастие.
— Знам — въздъхна тя без плам. — Но само защото мислех, че го обичам. Щом разбера колко много съм сгрешила, ще се справя.
— Не е прекалено късно, знаеш това. Можеш да тръгнеш за Европа, преди…
— Не! — извика Реджи толкова силно, че прислужницата подскочи. — Това е моето дете! Няма да се крия и да се срамувам, докато се роди, а сетне да се откажа от него, само за да си спестя един неприятен брак! — Сетне обясни: — Не е нужно да живея с този мъж, не и ако се окаже много трудно. Не е нужно да живея вечно с него. Но детето ми ще носи името на баща си. Никълъс Идън ще поеме своя дял от отговорността, както би трябвало да стане!
— Значи тогава по-добре да стигнем навреме за венчавката — въздъхна Мег.
Никълъс вече беше в църквата, като ту се ядосваше мълчаливо, ту се отчайваше. Пристигаха роднини и близки, доказвайки, че това наистина се случва. Там бяха баба му и леля му, но Мириам Идън отново отсъстваше. Това подсили убеждението му, че е постъпил правилно, като е предупредил годеницата си да не се появява.
Сърцето му подскочи, когато в църквата влезе Джейсън Малори, а на няколко крачки след него вървеше булката.
Сред събралите се разнесоха възклицания, тъй като тя наистина беше изумителна в копринената си рокля в светлосиньо и сребро. Роклята беше поразително старомодна, пристегната в талията, с дълги ръкави и стигаше до земята. Полата не бе много обемна, а външният пласт се разделяше от двете страни и беше поръбен с дантела, като откриваше отдолу широки сребристи дипли. Под закръгления корсет и около шията имаше дантели. Една коронка от сребро и диаманти придържаше бялото було, което покриваше лицето й до брадичката и се спускаше отзад почти до пода.
Реджина остана няколко продължителни мига на прага на вратата, с лице към Никълъс, който стоеше в другия край на пътеката. Той не можеше да види лицето и очите й и чакаше бездиханен, като искаше тя да се обърне и да избяга.
Реджина не го направи. Тя постави ръката си върху ръката на вуйчо си и тръгна по дългата пътека към олтара. Студен и сдържан гняв обхвана Никълъс. По прищявката на тази дребна жена-дете той беше принуден да се ожени. Много добре, нека има своя победен ден. Няма да продължи дълго. Когато научи, че се е оженила за незаконороден, ще й се прииска да се бе вслушала в предупрежденията му. По една ирония на съдбата Мириам щеше да помогне. Тя щеше злобно да се наслади, докато разкаже на Реджина за всички прегрешения на Никълъс. Той помисли с мрачен хумор, че това щеше да бъде първата добра постъпка на Мириам спрямо него. Разбира се, тя нямаше да подозира това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Реджи гледаше втренчено през прозореца на каретата, но успяваше да види само собственото си отражение. Тя се изчерви, когато стомахът й се обади от глад, но не погледна към Никълъс, за да види дали е чул. Той седеше срещу нея в плюшената карета с неговия герб на вратичките.
Вече два часа пътуваха, но все още не бяха спрели в някоя странноприемница, за да вечерят. Реджи беше гладна, но за нищо на света нямаше да помоли.