— Той не ме е влачил — запротестира Реджи.
— Не лъжи заради мен, сладурано — порица я нежно Джеймс. Той стана и застана срещу по-младия си брат. — Напълно си прав, Тони. Ако имах някакъв разум, щях да разбера коя е младата булка на Монтиът, преди да ми я доведат тук, за да го вбеся.
Тони сякаш беше объркан, а сетне се ядоса.
— По грешка ли?
— Колосална грешка.
— Е, все пак нямаш извинение — промърмори Тони.
— Вярно.
— Ще престанеш ли да се съгласяваш с мен?
Джеймс се подсмихна.
— Ти нямаш извинение да ми се нахвърляш, ако точно това бързаш да направиш, братко.
— Не го прави, чичо Тони — каза Джереми, като влезе в стаята. — Ще ми бъде страшно неприятно да се карам с теб, след като току-що сме се запознали.
— Той защитава силно стареца си — намеси се Конрад. — Мисли, че баща му вече не може да се справи сам след изтощителните упражнения, в които го вкара Монтиът.
— Мисля, че ти казах да си лягаш, Джереми. — Но начумереният поглед на Джеймс бе насочен към неговия помощник-капитан.
— Ти май каза, че тъкмо ти си набил Никълъс, вуйчо Джеймс? — каза Реджи.
— О, той беше, келешче — ухили се Конрад. — Той си тръгна от мястото на срещата, имай го предвид, и остави съпруга ти там.
— Остави го? — повтори тя. Конрад сви рамене.
— Тръгнахме си, докато все още беше в безсъзнание.
— Искаш да кажеш — тросна се тя вбесено, — че сте го изоставили ранен?
Конрад и Джеймс трепнаха.
— Той е получил помощ достатъчно бързо, Риган, достатъчно бързо, за да ме насади в пандиза само след един час.
— Какво значи това? — извика Антъни.
— О, тази история би трябвало да ти хареса, Тони — рече сърдито Реджи. — Ти изглежда не си единственият, който иска да изпие кръвчицата на моя съпруг.
Антъни се намръщи.
— Мисля, че приключи със защитата на този мерзавец?
— Да — отвърна тя бързо. — Но той е мой и аз ще се оправям с него, не вие. Не са ми нужни вуйчовците ми, за да се месят, когато аз съм напълно способна да накарам Никълъс Идън да съжалява за това, че се е върнал в Англия, ако изобщо го направи.
— Звучи доста зловещо — съгласи се Антъни.
— Нали? — усмихна се Джеймс. — Почти си пожелах да се върне при нея.
— Страхотно! — тросна се Реджи. — Толкова се радвам, че вие двамата отново имате нещо общо.
— Недей много да залагаш на надеждите си, котенце — предупреди я Антъни. — Не се обвързвам с пирати, които отвличат деца.
— О, стига, Тони — рече раздразнено Реджи. — Това беше преди години. Забрави го вече.
— Кого наричаш пират? — попита войнствено Джереми.
— Твоят баща е пират — отвърна спокойно Антъни.
— Не е! Вече не е!
Антъни погледна към Джеймс за изясняване, но Джеймс опърничаво отказа да му обясни. Конрад обясни:
— „Девойката Ана“ се върна на брега скоро след като Джереми дойде в екипажа. Не можехме да отглеждаме момчето на борда, нали така? Единствените плавания, които има сега, като се изключат няколко пътувания дотук, са да откарваме реколтата на пазара. Станахме плантатори на островите.
— Вярно ли е, Джеймс? — тих глас прозвуча зад тях в коридора.
— Вуйчо Джейсън! — извика Реджи, като видя най-големия си вуйчо. Джейсън изглеждаше определено заплашително и намръщената му физиономия подхождаше на мрачния му костюм.
— О, извинявай, Джеймс — рече Антъни. — Забравих да ти кажа, че по-големите идват скоро след мен.
— Недостатъчно скоро — изпухтя Едуард, останал без дъх, появявайки се на прага до Джейсън. — И не беше необходимо да се втурваш пред нас, Антъни. Добро местенце си си намерил тук, Джеймс! Колко ти струва?
— Все още преди всичко бизнесмен, а, Едуард? — ухили се Джеймс. Сетне каза: — Би ли ми обяснил как, по дяволите, ме откри? Да оставим настрана откъде си знаел, че съм в Англия.
— Дело на Антъни — отвърна Едуард. — Видял една скица, която Реджи била нарисувала. Отби се, когато се върна в Лондон тази сутрин, за да ми каже как е тя и тогава му дойде наум къде е виждал един от мъжете на скицата. Човек от твоя екипаж, когато купи „Девойката Ана“, спомни си той. Джейсън бе току-що дошъл от Хавърстън и той се сети за останалото.
— Но как хрумна да провериш тук?
— Лесна работа — отвърна Едуард. — Това е най-близкото пристанище. Помислих си, че си достатъчно дързък да закотвиш кораба си тук.
— Не чак толкова — отвърна ужилен Джеймс. — Корабът чака далеч от брега.
— Значи затова не можахме да го намерим. Разбира се, Антъни не се отказва лесно. Прекарахме останалата част от следобеда в разпитване от единия край на града до другия. Най-сетне имахме късмет с един господин, който те беше виждал да влизаш и излизаш от тази къща.