И до къде го водеше всичко това? Доникъде. Докато не се прибере вкъщи, не можеше да узнае какви злини са сторени.
От голямата бяла къща изтича едно босо момче с шоколадова кожа, за да поеме коня на Никълъс. Това бе единственото нещо, с което той не свикна тук — да притежава роби. Единствено това Никълъс мразеше на островите.
— Гостите ви, сър, са в кабинета — му каза неговата икономка. Той й благодари и пое по широкия открит коридор малко ядосан. Кой ли беше дошъл? Трябваше да си събере багажа, а имаше и още една среща с агента по недвижими имоти. Нямаше време за бъбрене.
Никълъс влезе в затъмнения кабинет, в който спуснатите завеси държаха прохлада. Огледа заетите столове около бюрото си. Вместо да повярва на това, което виждаше, той затвори очи. Не можеше да го понесе.
— Кажи ми, че имам халюцинации, Хок.
— Имаш халюцинации.
Никълъс прекоси стаята и седна зад бюрото си.
— Тогава няма да имаш нищо против, ако не ти обърна внимание, нали?
— Разбираш ли какво имам предвид, Джереми? Той би плюл и в окото на дявола.
— Това ли е най-доброто, което можахте да направите? — попита сухо Никълъс, сочейки към младежа. — Не обичам да наранявам деца. Не можахте ли ти и твоята рижа кохорта да се справите без помощник?
— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш, Монтиът — рече равно Джеймс.
— Трябва ли да бъда?
— Ами да. Ти напусна Англия преди обесването.
— А, обесването. — Никълъс се облегна назад усмихнат. — Привлече ли голяма тълпа?
— Намираш го забавно, така ли? — поиска да узнае Джереми.
— Мое скъпо момче, единственото, което намирам забавно, е собствената си глупост. Ако съм знаел, че този приятел ще превърне съсипването ми в мисия на живота си, никога не бих уредил с охраната да му обърнат гръб, та да може да се измъкне.
— Гаден лъжец! — разпалено се присъедини Конрад. — Тези хора от охраната бяха неподкупни. Предложих им достатъчно, за да се уверя в това.
— О, Кони, така ли?
— За теб той е господин Шарп. — Никълъс се усмихна под мустак.
— Би трябвало да знаеш, че отговорът невинаги е в парите. Трябва да познаваш и съответните хора.
— Защо? — попита тихо Джеймс.
— О, никога не бива да се съмняваш, че причините ми са били егоистични, старче — отвърна Никълъс. — Тъй като нямаше да съм там, та да присъствам на обесването, реших да лиша от това удоволствие и останалата част от населението. Ако бях успял да уредя да се отложи до завръщането ми, можеш да си сигурен, че щях да го направя. Затова не мисли, че трябва да ми благодариш.
— Позволи ми да се справя с него, Хок — Конрад бе обзет от ярост. — Не е нужно тя да го узнава.
— Ако имаш предвид моята икономка, старата навярно в момента си е залепила ухото на вратата. Но не позволявай на това да те разколебава, старче.
Конрад скочи от стола си, но Джеймс му кимна да спре. Капитанът гледа няколко минути втренчено и замислено Никълъс, като изучаваше тези меднозлатисти очи. Сетне се засмя.
— Проклет да съм, ако вярвам и на половината от това, което казваш, Монтиът. — Той предизвикваше Никълъс със собствения си прикован в него поглед. — Но се чудя — продължи бавно той, — какъв е бил истинският ти мотив. Дали не си мислил, че ако ме измъкнеш от бъркотията, в която самият ти ме вкара, аз ще се откажа? Не бих се отказал. — Никълъс не отговори и Джеймс отново се разсмя. — Не ми казвай, че човек с твоята природа има съвест. Или чувство за справедливост.
— Никак не е вероятно — промърмори Конрад.
— О, не забравяй, Кони, аз не трябваше да бъда обесен за това, което му направих, и въпреки това той беше отговорен за арестуването ми.
— Много забавно — рече студено Никълъс. — А сега можем ли да престанем с тези безсмислени размишления? Изиграй хода си, Хок, или се махай. Имам си работа.
— Както и ние. И недей да мислиш, че ни е много приятно да те издирваме. Май че това ще ми е за последен път — въздъхна Джеймс. — Последните шест месеца бяха много уморителни.
— Ще ме разбереш ли, ако не ти съчувствам?
— Ще го накараш ли да престане, Хок? — изръмжа Кони. — Сега готов ли си да размислиш?
— Кони е прав — намеси се Джереми. — Не разбирам какво е намерила у него Риган.
— Не можеш ли, момко? — надсмя му се Конрад. — Погледни това хубаво лице.
— По-полека, вие двамата — предупреди ги Джеймс. — У Риган има повече разум, отколкото да си пада по хубава външност. Трябва да е видяла в него нещо повече от това.
— Е, той със сигурност не е такъв, какъвто си го представях — измърмори Джереми.