— А вие? — попита направо Реджи.
— Не, Боже мой. Той не беше за мен и аз го знаех. Бях благодарна за единствената нощ, която прекарах с него. Това стана наскоро, след като изгубих съпруга си и без малко да изгубя разсъдъка си, а Никълъс ми помогна да разбера, че в края на краищата животът не свършва с това. Винаги ще му бъда благодарна за това.
Реджи кимна и Ан Хенслоу я потупа по ръката.
— Не позволявай да те разстройва това, скъпа. Той е твой — сега и завинаги.
Но той не беше неин и при това от онази нощ преди почти година.
Реджина благодари на госпожа Хенслоу и се огледа за Никълъс. Той не беше там, не беше и в стаята за музика, нито в трапезарията. Това значеше, че сигурно е в зимната градина. Реджи се върна през трапезарията и тихичко се промъкна в стаята със стъклените стени. Там беше тъмно и топло; единствената светлина идваше от далечните прозорци на трапезарията, но беше достатъчно светло, за да вижда до фонтана и да забележи розовата дантелена рокля и късите черни букли на Силина Едингтън, чиито ръце бяха увити около шията на Никълъс.
— Наслаждавате ли се на обиколката на къщата, лейди Силина? — обади се Реджи, като приближи.
Гласът й ги раздели. Силина бе достатъчно благовъзпитана, за да изглежда смутена. Но Никълъс изобщо не изглеждаше разкаян. Всъщност той потъмня от гняв. Като видя гнева му, яростта на Реджи се превърна в болезнена топка, която заседна в гърлото й. Страхливец! Той не искаше да прекъсват прегръдката му със Силина!
Реджи се обърна и излезе колкото можеше по-бързо. Никълъс извика след нея, но тя само ускори крачка. Развратник и флиртаджия! Как беше възможно да е толкова глупава, та да се надява?
Когато стигна в предверието, Реджи спря изведнъж. Не, тя нямаше да бяга и да се крие, сякаш сърцето й се къса. Хората от семейство Малори бяха по-твърди. Те не допускаха грешката да се влюбват два пъти в един и същ човек. Тази голяма буца не бе заседнала в гърлото й от любов. Не, всъщност тя се давеше от гняв, това бе всичко.
Реджи влезе в гостната отново; усмивката, с която се бе разхождала цял ден, бе отново на мястото си. Тя седна спокойно и потъна в разговор с Фейт и лейди Уейтли.
В мига, в който Реджи седна, Никълъс влезе в гостната. Той погледна спокойното й изражение и сърцето му се сви. Какво беше очаквал? Сълзи ли? За да ревнува, човек трябва да обича. Дяволите да вземат Силина и да я отнесат направо в ада заради това, че го беше прегърнала и го бе сварила неподготвен. Дали е знаела, че Реджи е наблизо? Преди всичко той не искаше да съпровожда Силина и да й показва къщата, но тя го беше предизвикала, като намекна, че го е страх да го видят с нея, шепнейки, че той вече не е същия. Като някакъв тъпак той я бе помъкнал от стая в стая, за да разглежда. Идиот!
Силина пожела да види какво има зад затворените врати на зимната градина. Щом влезе вътре, погледът й падна върху един цвят, висящ високо горе на някакво виещо се растение. Трябваше непременно да го има. След като се опита два пъти сама, тя мило го помоли да й го откъсне. Той се пресегна за дяволското цвете и щом го откъсна и се обърна да й го подаде, тя го прегърна. След две секунди Реджи се обади. Беше невероятно — възможно най-лошият късмет.
Никълъс отново погледна към Реджина и очите й срещнаха неговите. В момента, преди да се обърне, очите й го стрелнаха със сини пламъци.
Надеждите на Никълъс изведнъж лумнаха отново. Той се ухили. Не го обичаше ли? Тогава защо беше толкова ядосана? Твърдо решен, той приближи към трите жени на дивана.
— Може ли да се присъединя към вас, дами? Заради задълженията си на домакин днес не намерих нито миг за прекрасната си съпруга.
— Няма място, Никълъс — рече сухо Реджи.
Място нямаше поради пищните размери на лейди Уейтли, заела половината диван. Но Никълъс не бе разколебан нито от това, нито от тона на Реджи.
Той я хвана за китката и като я подръпна да стане, седна и я положи в скута си.
— Никълъс! — ахна тя.
— Не се смущавай, любима. — Той се ухили, като здраво я държеше на мястото й.
— Скандално, лорд Монтиът! — Лейди Уейтли беше още по-смутена и от Реджина. — Ако сте толкова нетърпелив да бъдете близо до съпругата си, можете да заемете моето място.
Тя се отдалечи, Фейт също стана и се престори, че внезапно е заинтересувана от някаква картина в другия край на стаята. Реджи се изплъзна от скута на мъжа си и седна до него. Тя искаше изобщо да се махне оттам, но ръката му, преметната през рамото й, я задържаше на място.
— Това беше…
— Шшт — прошепна той. — И се усмихвай, любима. Гледат ни. — Тя му се усмихна непроницаемо, но очите й го стрелкаха сърдито. Той се подсмихна под мустак. — Това ли е най-доброто, на което си способна? — Сетне каза тихо: — Нямаше нищо, нали знаеш?