Джек Лондон
Обичаят на белия
„Дойдох да си сготвя на огнището ти и да преспя под твоя покрив“ — бях оповестил аз при влизането си в колибата на стария Ебитс; а той ме беше погледнал безучастно през сълзливите очи, докато Зила ме удостои с кисела гримаса и презрително сумтене. Зила беше негова жена и няма да намерите по Юкон по-злоезична и непреклонна индианка от нея. Пък и аз нямаше да спра там, ако кучетата ми не бяха толкова изморени или ако останалата част от селището беше обитавана. Но само в тази колиба намерих хора и в тази колиба, по необходимост, се подслоних.
Сегизтогиз старият Ебитс събираше заплетените си мисли и в очите му ту проблясваха, ту изчезваха искрици разум. Докато приготвях вечерята си, направи даже няколко радушни опита да се осведоми за здравето ми, за състоянието и броя на кучетата ми и за разстоянието, което бях пропътувал този ден. И всеки път Зила правеше все по-кисели физиономии и сумтеше още по-презрително.
Но трябва да призная, че наистина нямаше никакви основания да чакам добро настроение от тяхна страна. Те се гушеха край огъня, двамината, в края на живота си, стари, повехнали, безпомощни; измъчени от ревматизъм, разядени от глад и раздразнени непоносимо от аромата на изобилното месо, което пържех в тигана. Поклащаха се напредназад бавно и с отчаяние, и редовно — на всеки пет минути — Ебитс изпъшкваше приглушено. Пъшкането идваше не толкова от самото страдание, колкото от причиненото от него изтощение. Беше потиснат от бремето и мъките на това нещо, наречено живот, и още по-угнетен от страха пред смъртта. Той преживяваше вечната трагедия на старите хора, за които радостите на живота са отминали, но които все още не могат да се примирят с мисълта за смъртта.
Когато еленовото месо зацвърча шумно в тигана, забелязах, че ноздрите на стария Ебитс трепнаха и се разшириха, докато поемаха аромата на храната. За известно време той престана да се клати и забрави да пъшка, а лицето му прие разумно изражение.
Зила пък се заклати по-бързо и за пръв път даде израз на своята мъка с кратки, пронизителни изскимтявания. Хрумна ми, че тяхното държане наподобява това на изгладнели кучета, и в този ред на нещата нямаше да се учудя, ако Зила изведнъж се сдобиеше с опашка и заблъскаше с нея по пода; точно както правят кучетата. Ебитс твърде често спираше да се клати, за да се наведе напред и пъхне носа си по-близо до източника на вкусовата възбуда.
Поднесох и на двамата по чиния пържено месо, те започнаха да ядат лакомо и шумно — дъвчеха с похабените си зъби, смучеха и си поемаха дъх, непрекъснато пръскаха слюнки и фъфлеха. След това, когато им подадох по канче врял чай тези шумове престанаха. По лицата им се изписа облекчение и блаженство. Зила отхлаби за миг присвитите устни с въздишка на задоволство. И двамата не се поклащаха вече и изглежда изпаднаха в тих размисъл. После очите на Ебитс овлажняха и аз разбрах, че изпитва болката на самосъжаление! Но Търсенето, което се наложи, за да намерят лулите си, показа ясно, че отдавна не са виждали тютюн; а нетърпението на стареца да поеме наркотика го направи безпомощен, та бях принуден сам да му запаля лулата.
— Защо сте съвсем сами в селището? — попитах аз. Другите измряха ли? Да не е имало голяма болест? Само вие ли останахте живи?
Старият Ебитс поклати глава и каза:
— Не, не е имало никаква голяма болест. Хората от селището отидоха на лов за месо. Ние сме много стари, нашите крака не са силни, нито гърбовете ни могат да носят тежести те на пътя и бивака. Ето защо ние оставаме тук и се чуди! кога младите мъже ще се върнат с месо.
— Че какво като младите мъже се върнат с месо? — за пита Зила рязко.
— Те може да се върнат с много месо — каза той с надежда в разтреперания си глас.
— Даже и така да е, с много месо — продължи тя още по-рязко. — Какво значи това за теб и за мен? Няколко кокал! да глозгаме на стари години с беззъбите си уста. Ама тлъстите бутове, бъбреците и езиците — те ще отидат в устите на други, а не в твоята и в моята, старче.
Ебитс кимна глава и заплака безгласно.
— Няма кой да ни носи месо, никой! — извика тя, като се обърна яростно към мен.
Държането й обвиняваше и аз свих рамене в знак на това, че не съм виновен за незнайното престъпление, което ми се приписваше.
— Знай, о бели човече, че заради такива като теб, заради теб и всички бели, моят мъж и аз нямаме никакво месо на стари години и седим без тютюн на студа.
— Не! — рече Ебитс тежко, с по-голямо чувство за справедливост. — Сториха ни зло, право е; но белият човек не е искал да ни стори зло.
— А къде е Моклан? — попита тя. — Къде е твоят силен син Моклан и рибата, която всякога беше готов да донесе, та да ядеш?