— Момичето преглеждано ли е от специалист?
— Не знам.
— Познавам такъв, ако се наложи — рече Шон, имайки предвид Хорейшо Барнс. — Кой се грижи за нея в момента?
— Най-вече Алиша Чадуик.
— Коя е тя?
— Наша служителка. Казах, че само Мънк бе в състояние да общува с Виджи, но и Алиша го прави, макар и не толкова успешно.
— Кой е открил тялото на Мънк?
— Някакъв патрул в Кемп Пиъри.
— Някакво заключение на криминалистите?
— Не ми е известно.
— Пистолетът?
— Бил си е на Тюринг, който е имал съответното разрешително.
— Негови ли са били отпечатъците върху пистолета, Лен.
— Май да — нервно отвърна Райвест.
— Май?!
— Добре де, негови са. По трупа не е открито нищо, което да подсказва, че е бил пренесен от другаде. — Райвест замълча за миг, после гневно добави: — Той е бил убит на територията на Кемп Пиъри, най-вероятно от някой проклет пазач!
— Който е използвал собствения му пистолет?
— Мънк е бил в забранена зона, а те се опитват да прикрият убийството му.
Мисля, че това не е вярно поради две причини — поклати глава Шон. — Ако Мънк действително е навлязъл в забранена зона, всеки пазач има основание да го застреля. Прикриването на подобен акт само би усложнило нещата. А извършването му с личното оръжие на жертвата просто няма смисъл.
— Кой може да каже какви са основанията на ЦРУ? — извика Райвест.
— Втората причина е още по-убедителна: Мънк е убит почти от упор, тоест от десетина сантиметра, не повече. Ако някой от охраната е бил толкова близо до него, той няма да го застреля, а просто ще го арестува.
— Може би са се сборичкали и пистолетът е гръмнал случайно — погледна го с надежда Райвест.
— Преди малко казахте, че няма доказателства в тази посока.
— Кой, по дяволите, може да каже каква е истината?
— Каква е официалната позиция на ЦРУ?
— Че Тюринг се е прехвърлил през оградата и се е застрелял.
— Но вие очевидно не мислите така.
— Наоколо има много шпиони — отвърна Райвест.
— Шпиони ли?
— Нямам доказателства. Но на такова място със сигурност има шпиони.
— Открихте ли нещо в личните вещи на Тюринг? — попита Шон.
— ФБР ги прибра. Компютър, документи, паспорт и всичко останало.
— Кой за последен път го е видял жив?
— Може би дъщеря му.
— ФБР не разполага ли с експерти, които могат да го установят?
Райвест прие смяната на темата с видимо облекчение.
— О, разполагат, разбира се. Появи се някаква специалистка, която не направи нищо.
Шон отново си помисли за своя приятел Хорейшо Барнс. Май трябваше да му се обади, макар че предпочиташе да го остави да си свърши работата с Мишел.
— Видели са го вечерта преди смъртта му, някъде около седем — продължи Райвест. — Отишъл е в службата да довърши някаква работа.
— Откъде знаете? — рязко попита Шон.
— В компютъра е отбелязан часът, в който е бил изключен — осем и половина вечерта. За следващите му действия можем само да предполагаме.
— Как е отишъл до Кемп Пиъри? С лодка, с кола или е преплувал реката?
— Не виждам как може да стигне дотам с кола. Пътят е само един и води до главния портал. Няма как да определим дали е преплувал реката, защото тялото му е било подгизнало от дъжда. Но подобно действие би му коствало доста усилия.
— По метода на изключването най-вероятно е използвал лодка. Открили ли са някаква лодка?
— Не.
— А разполагат ли с такава?
— О, да. Имат каяци, ветроходна яхта, гребни и няколко състезателни лодки. Използват ги за тренировка, да се освобождават от напрежението. А ние в Бабидж Таун разполагаме с моторница.
— Значи цял куп плавателни съдове и всичките са налице. Така ли?
— Точно така. Но няма как да узнаем дали някой не го е превозил през реката, а после е върнал лодката на мястото й.
— Къде ги държат?
— По-надолу по реката има пристан.
— Някой да е чул шум от двигател на лодка в нощта на убийството?
— Пристанът е доста далеч от централната сграда и къщичките за служителите, а и ги разделя гъста гора. Нормално е да се допусне, че никой няма да чуе нищо.
— Май навсякъде удряме на камък.
— Какво ще кажеш за едно питие?
— Имам вид на човек, който се нуждае от такова, а? — усмихна се Шон.
— По-скоро аз съм този, който би пийнал нещо — призна Райвест, после заряза официалния тон. — Хайде, ела. Ще вечеряме заедно, ще пийнем по едно-две питиета. А утре сутрин ще знаеш повече за Бабидж Таун, отколкото би желал да научиш.
— Кажи ми само, струва ли си заради това някой да бъде убит? — попита Шон.
Райвест погледна към голямата сграда зад рамото му.
— То е нещо, заради което си струва държавите да воюват помежду си, Шон — тихо рече той.
16
Някъде около един през нощта към лекото похъркване на Черил се прибавиха тихи стъпки по коридора. Мишел беше облечена и чакаше. Стъпките отминаха, а тя внимателно отвори вратата и излезе навън по чорапи. Беше убедена, че заглъхващите стъпки са на Бари.
В един момент стъпките замряха, тя спря и се огледа. Намираше се в коридора, който водеше към стаята на Санди. Дори за миг не беше повярвала на Бари, когато й бе казал, че не познава тази жена. Обяснението му бе съшито с бели конци. В следващия момент тя наостри уши, защото отново долови стъпките в далечния край на коридора.
Плъзна се след тях, напрягайки зрението си на слабата светлина. Някъде отпред тихо се захлопна врата.
Миг по-късно влезе в една празна стая, затвори вратата и приклекна зад нея. Не след дълго дочу тихите стъпки и надникна през прозорчето на вратата. Оказа се, че не е Бари, а един доста по-нисък мъж с вдигната яка и шапка на главата. Тя го изчака да се отдалечи и излезе в коридора. Колебаеше се дали да го проследи, или да провери стаята, от която се бе появил. В крайна сметка избра втория вариант, прекоси безшумно коридора и зави зад ъгъла.
В дъното се виждаше вратата на аптеката, но Мишел нямаше как да разбере дали тя се беше захлопнала преди малко. Извърна поглед наляво, където се намираше стаята на Санди. Насочи се към нея и надникна през стъклото. Санди спеше или поне така изглеждаше.
Нещо привлече погледа на Мишел към пода пред вратата и тя се наведе да го вдигне. Оказа се топче стиропор, каквито се използваха за уплътнение на чуплив багаж. Пъхна го в джоба си, погледна още веднъж към спящата Санди и бавно тръгна към стаята си.
Сутринта се събуди рано и реши отново да обиколи коридорите на клиниката. Срещна Санди, която караше количката си с червена бейзболна шапка на главата, а на лицето й грееше широка усмивка.
— Как е мигрената? — поинтересува се Мишел.
— О, премина. Здравият сън винаги помага. Благодаря, че ме попита.
— Кога е следващата ти среща с психиатъра?
— Първата е в единайсет, насаме. Следобед има още една, но тя е групова. Ще си взема лекарствата и ще дойде адвокатът ми. Следва нова порция от хапчетата, които ме правят щастлива, а после мога да си побъбря с някого. Тогава вече ще съм в състояние да говоря за всичко, което ми дойде наум.
— Например? — любопитно я погледна Мишел.
— Ами например, че мама ме е кърмила, докато тръгна на училище, и други подобни глупости. Моите слушатели жадно ги поглъщат и пишат статии за разни медицински списания. А аз се превивам от смях.
— Не бих могла да се подложа на групова терапия — призна Мишел.
Санди описа пълен кръг с количката си и я погледна в очите.
— Лесно е, момиче. Ставаш — не и в моя случай, разбира се — и обявяваш: „Здравейте, казвам се Санди. Адски съм загазила, но имам желание да поправя нещата. Затова съм тук.“ Останалите започват да ръкопляскат и да те прегръщат, изказвайки възхищението си от смелостта ти. След което си гълташ успокоителното и отлиташ в страната на сънищата. Десет часа по-късно си готова за поредното упражнение.
— Явно си открила начина — кимна Мишел.