Той продължи да върви и скоро се озова пред жилището на Лен Райвест. Спря разколебан. Беше прекалено рано да го буди. Хвърли празната чаша в близкото кошче за боклук, промъкна се покрай будката на охраната и покрай едноетажна постройка, която приличаше на гараж, и пое по пътеката, в началото на която имаше знак, сочещ към пристана за лодки. След миг потъна в гъстата гора.
Двайсет минути по-късно дърветата се разредиха и пред очите му блеснаха водите на река Йорк. На пристана за лодки на Бабидж Таун имаше кей, врязан в пълноводната и очевидно дълбока река. Беше изграден от дебели кедрови трупи, боядисани в жълто. Шон опита централната врата, но тя се оказа заключена. Надникна през прашното прозорче и различи силуетите на няколко лодки, подредени една до друга. Излезе на понтона. Няколко каяка бяха наредени върху специални стойки, във водата се поклащаха две канута, а зад тях три джета, покрити с калъфи. Вероятно Мънк Тюринг бе прекосил реката с някоя от тези лодки. Но защо бе избрал Кемп Пиъри, ако наистина бе искал да се самоубие? И кой бе върнал лодката, с която се бе прехвърлил там? Мъртъвците не стават за навигатори.
Слънцето изгря, лъчите му се плъзнаха по гладката повърхност на реката. Шон измъкна бинокъла от раницата си. Слънцето беше увиснало над оградата от бодлива тел отвъд реката. Продължи напред и спря едва когато обувките му заскърцаха по пясъка. Отново огледа отсрещния бряг, но не видя нищо интересно. Във водата лениво се поклащаха две изхвърлени дъсчени рачила. Над реката се плъзна чапла с издължена шия, търсеща нещо за закуска.
Къде ли е пистата, която може да приема големи реактивни самолети? — запита се Шон. Оказа се, че е достатъчно да погледне наляво, за да я види: широка просека в гората, покрита с ниско подстригана трева. На пръв поглед приличаше на обикновено игрище за голф. По всяка вероятност бетонната ивица започваше веднага след тревата, съобрази Шон.
Още по-надолу по брега се виждаше стрелата на висок кран, насочена право в небето. Това трябва да е Чийтам Анекс, помисли си той. Собственост на военноморския флот. На път към Бабидж Таун беше забелязал оловните контури на разрушител край кей, непосредствено до оръжейния арсенал. Кой знае защо, силното военно присъствие в района не го успокояваше.
После едно клонче се откърши от дървото и го удари по главата. Шон се просна по корем, но не от удара, тъй като клончето беше прекалено леко. Над главата му бе свирнало нещо друго, което със сигурност би могло да му причини сериозни проблеми. Куршумът очевидно беше изстрелян от пушка, защото друго оръжие едва ли би могло да го улучи от толкова голямо разстояние, и бе уцелил клончето на педя от главата му. Шон остана да лежи във високата крайбрежна трева и наостри слух. Кой стреля, по дяволите? И защо? Така измина около минута, след което той предпазливо надигна глава. Очите му се насочиха към отсрещния бряг, откъдето най-вероятно бяха стреляли. Това пораждаше нов въпрос: дали стрелецът нарочно не го улучи, или главата му би трябвало да е на мястото на клончето.
Миг по-късно на сантиметри над главата му свирна втори куршум, който даде отговор на току-що възникналия въпрос. Невидимият стрелец без всякакво съмнение искаше да го убие.
Шон се притисна към земята. Изчака още две минути.
Други изстрели не последваха и той предпазливо запълзя към гората. Движеше се на зигзаг, но назад и това го отличаваше от змиите. Добра се до туфата, но продължи, без да спира. Изправи се едва когато навлезе в гората и затича между дърветата.
Скоро се озова на пътеката, която водеше към дома на Лен Райвест. Беше твърдо решен да получи отговор на всичките си въпроси. Изчака някой да реагира на почукването му, после решително блъсна вратата и влетя вътре.
— Лен! — извика той. — Току-що стреляха по мен! Лен!
Долу нямаше никой и той хукна по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Отвори първата врата, която попадна пред очите му, и замръзна на прага.
Лен Райвест лежеше гол във ваната, вперил безжизнен поглед в бледосиния таван.
21
Хорейшо Барнс седеше зад бюрото си и разглеждаше карта на Тенеси, където бе израснала Мишел.
От Бил Максуел бе научил, че Мишел е много по-млада от братята си. Дъщерята може да е била някаква грешка, усмихна се психологът. Това може би е оказало своето въздействие.
Хорейшо дори бе използвал някои връзки, за да се добере до някои данни от работното й досие в Сикрет Сървис, в което педантично бяха изброени всичките й качества: стриктна и дисциплинирана, безкомпромисно отношение към подчинените и към себе си, абсолютно неподатлива на корупция — все качества на добър федерален агент. В хода на работата беше успяла да прогони страховете си или поне да ги постави под контрол. Същото бе станало и с недоверието й към околните. Двамата агенти, с които Хорейшо бе говорил, имаха абсолютно еднакво мнение за нея. И двамата без колебание заявиха, че биха й поверили живота си въпреки признанието, че всъщност никога не бяха опознали истински загадъчната личност с бронежилетка и глок на кръста.
И преди беше имал пациенти като нея, на които искаше да помогне с цялата си душа. Но с Мишел беше друго. С нея той се чувстваше ангажиран по особен начин, беше готов да надмине себе си, за да я види здрава. Може би защото младата жена беше рискувала живота си за родината, може би защото беше близка на най-добрия му приятел Шон Кинг. Или просто защото усещаше колко дълбока е раната в душата й и искаше да й помогне да я излекува. Хорейшо искаше да й помогне и поради друга причина, която не можеше да сподели нито с Шон, нито с Мишел. Хората, които правят опит да отнемат живота си, бързо се учат. Обикновено първият им опит е аматьорски, но при следващите — втори, трети, а дори и пети — те успяват. И свършват върху металния плот с ровещ в останките им патолог. Но той нямаше да позволи това да се случи с Мишел Максуел! Предстоеше му отдавна планирана едноседмична ваканция в Калифорния с приятели. Но вместо това той влезе в интернет и си запази самолетен билет за Нашвил.
22
Мишел отново чу стъпките в коридора точно в един след полунощ. Тя стана от леглото и безшумно се измъкна от стаята. Вече беше твърдо решена да разбере какви са нощните занимания на Бари. Дълбоко в себе си се надяваше, че става въпрос за дребно нарушение. Тръгна по тъмния коридор, вслушвайки се в тихите стъпки пред себе си. Стигна до ъгъла и предпазливо надникна. В дъното на коридора мъждукаше слаба светлина и тя внимателно тръгна към нея. Оказа се, че идва от аптеката, а вътре има човек. Миг по-късно човекът мина покрай стъклото на вратата. Не беше Бари, а дребният мъж, когото вече беше виждала там. Май е доста рано за изпълнение на рецепти, помисли си тя.
Докато се колебаеше как да постъпи, към вратата се приближи още един мъж. Преди да влезе, той внимателно се огледа. Беше Бари. Мишел се прокрадна напред. Изведнъж всичко й стана ясно. Защо този човек е тук, след като е бил на работа през деня? Тя вече знаеше, че персоналът работи на 12-часови смени, които започват в осем сутринта и приключват в осем вечерта. Което означаваше, че Бари не е на работа вече повече от пет часа. Дали не работеше извънредно, но само за себе си?
Зад гърба й се разнесе тихо проскърцване. В първия момент реши, че то идва от гумените подметки на някоя от сестрите, но после пред очите й се появи инвалидна количка. Напълно облечена, Санди е лекота въртеше никелираните колела по посока на аптеката. На метър от вратата спря, русата й коса се завъртя като камшик към Мишел, която успя да отскочи зад ъгъла миг преди да бъде видяна. Няколко секунди по-късно отново надникна, но Санди вече я нямаше. Изтекоха пет-шест минути в пълна тишина, после Бари и дребосъкът излязоха от аптеката. Вторият мъж старателно заключи вратата. За късмет двамата тръгнаха в обратна посока.
Мишел изчака стъпките им да заглъхнат и пое на пръсти към аптеката. Беше изненадана от факта, че и двамата си тръгнаха с празни ръце. Какво ставаше тук, по дяволите?