— Нямам представа — отвърна Шон. — И не виждам с какво то може да ни помогне.
— Боже мили! — изведнъж възкликна Мишел. — Лодка, ябълка! — Скочи, втурна се към кърмата и се приведе над борда: Голямата ябълка!
— „Голямата ябълка“ като Ню Йорк — опита се да я успокои Шон.
— Не, като в приказката за Снежанка! — тръсна глава Мишел. — Да се залавяме за работа! Трябва да разглобим тази лодка на съставните й части!
— Защо? — учуди се Хорейшо.
— Не питай, ами ми помогни!
Час по-късно тримата се отпуснаха на носа и се втренчиха в предмета, който бяха намерили в малката ниша под нивото на палубата, запълнен догоре с ролки тоалетна хартия. Беше руло от непромокаем картон, облепено с тиксо.
— Вероятно е дошла да го скрие по време на бурята — въздъхна Мишел. — Може би е очаквала да чуе от мен вълшебната думичка, за да ми го предаде, но така и не дочака…
— Фактът, че е потърсила скривалище, означава, че се е страхувала от нещо — замислено промълви Хорейшо.
— И както се оказа, напълно основателно — горчиво отвърна Мишел.
— Това нещо е доста старо — промърмори Шон, измъквайки навитата на руло хартия. — Най-вероятно от времето на Втората световна война. По време на посещението си в Германия Мънк Тюринг го е получил от Хенри Фокс, тоест Хайнрих Фукс.
— Прилича ми на карта — обади се Хорейшо.
— Карта на Кемп Пиъри от времето, когато базата е била под управлението на флота — добави Мишел. — Същата виси на стената в кабинета на Саут Фрийман.
Шон посочи една линия, която тръгваше от брега и свършваше близо до центъра на Кемп Пиъри.
— Тук липсва водният проход. Картата е сгрешена.
— Но не и ако тази линия отбелязва нещо различно от канал — отбеляза Мишел.
— Може би път — сви рамене той.
Тя обърна документа и го разгледа от обратната страна.
— Тук има някакви инициали: Х. Ф.
— Хайнрих Фукс — каза Хорейшо.
— Под тях има някаква бележка на немски.
— Погледнете — рече Шон и посочи по-нова бележка, добавена с друг почерк.
— Тази е на английски, вероятно от Мънк Тюринг — установи Мишел. — Съдържа посоките на компаса, указания и всичко останало. — Обърна картата с лицето нагоре и добави: — До мястото, където свършва тази линия. Ако Шон е прав, именно оттам е избягал Фукс.
— Ясно.
— Но как го е направил?
— Не знам. Мисля, че най-добрият начин е по реката. Ако е вървял пеша през полето и гората, кучетата със сигурност биха надушили следите му. Водата винаги е най-удобният път за бягство, стига да се добереш до нея. Сигурен съм, че по онова време тук е имало много силна охрана.
— Да, но надземята — подхвърли Мишел.
— Какво?!
— Според мен тази линия е тунел,Шон. Тунел, който води в сърцето на Кемп Пиъри. Или в случая с Хайнрих Фукс — път за бягство от базата и към свободата. Затворниците често прекопават тунели, за да избягат.
— Но защо му е на Мънк картата на тунел, който води до вътрешността на Кемп Пиъри? В крайна сметка са го убили, нали?
— Но не в тунела. По-вероятно са го пипнали навън, защото едва ли са знаели за него.
— Това не е отговор на въпроса защое рискувал живота си, използвайки този тунел.
— Може би Фукс му е разказал за нещо, което е било скрито там — намеси се Хорейшо. — Не знам какво е, но положително е било ценно.
— Всичко ми звучи абсолютно налудничаво — въздъхна Шон и се обърна към Мишел. — Но все пак ни донесе нещо, което има огромна практическа полза: пътя за проникване на територията на базата!
— Значи наистина си убеден, че Виджи е там, така ли? — втренчено го погледна тя.
— Дори да не е, със сигурност ще открием нещо друго. Надявам се то да е достатъчно важно, за да принудим онези типове да освободят детето.
— Ами ако все пак знаят за съществуването на тунела?
Шон бавно сгъна картата, огледа ги последователно и мрачно поклати глава.
— В такъв случай сме мъртви.
77
Решиха да пренесат с лодката екипировката, поръчана за секретната им мисия в Кемп Пиъри. След като свършиха, Шон предложи да отскочат до Саут Фрийман. За тази цел се наложи да завържат лодката на изоставен рибарски пристан и да изминат близо километър пеша, тъй като градчето Арч, Вирджиния, не беше на брега на реката. Шон използва мобилния телефон на Мишел, за да предупреди Саут за предстоящата визита. Въпреки късния час той ги чакаше зад бюрото си с обичайната цигара в уста, а пръстите му щракаха по клавиатурата.
— Всички говорят за изчезналото момиче от Бабидж Таун. Наистина гореща новина. На всичкото отгоре то се оказва дъщерята на Мънк Тюринг, което е напълно достатъчно за извънредно издание. Ако ми кажете, че в това са замесени онези шпиони оттатък реката, радостта ми ще бъде пълна!
— А дали радостта ти ще бъде пълна, ако научиш, е момиченцето може би е мъртво! — мрачно го изгледа Мишел. — Проклети журналисти! Единствено сензацията може да ги развълнува!
Чернокожият мъж престана да пише, завъртя се заедно със стола и се втренчи в нея.
— Хей, аз нямам нищо против горкото дете! Искрено се надявам да го открият живо и здраво, а мръсниците да си получат заслуженото! Но новината си е новина.
Мишел извърна глава с отвращение.
— Дали се е случило нещо интересно в Кемп Пиъри, Саут? — побърза да се намеси Шон. — Имам предвид периода около Втората световна война, когато базата е била под управлението на флота?
— Интересно ли? Не си спомням. Ако изключим евакуираните градчета и съоръженията на ЦРУ, местността е само гори и езера. Защо питаш?
— Мислех си за скрити съкровища, потопени кораби, ей такива неща — разочаровано измърмори Шон.
— Е, имаше и такава легенда — усмихна се Саут. — Но трябва да те предупредя, че е пълна глупост.
— Разкажи ни я, Саут — помоли Хорейшо.
— Защо? Дори да има нещо вярно в нея, вие няма как да се промъкнете в Кемп Пиъри.
— Въпреки това — рече Шон.
Фрийман се облегна назад, помълча известно време и после каза:
— Е, добре. Но става въпрос за нещо, което се е случило много отдавна, още по колониално време.
— Да го чуем! — нетърпеливо заповяда Мишел.
— Хей, госпожице! — обидено я погледна вестникарят. — Не съм длъженда ви разказвам каквото и да било!
— Спокойно, Саут — вдигна ръка Шон. — Не бързай. — Той седна на един стол срещу бюрото и хвърли убийствен поглед към Мишел, която се настани на ръба на бюрото и заби леден поглед в лицето на журналиста.
— Е, хубаво — примири се Фрийман, облегна се на стола и започна разказа си. — Нали си спомняте за лорд Дънмор, за когото ви разказах предишния път?
— Последният губернатор на Вирджиния, нали? — вметна Шон.
— Именно. Според легендата англичаните докарали тук тонове злато, за да финансират бойните действия. Парите им трябвали за да плащат на шпионите и германските наемници, които се биели на страната на англичаните, а също така и за да привличат местното население на тяхна страна.
Самият Дънмор имал задачата да настрои индианците срещу американската армия и да ги накара да се бият срещу нея. Днес малцина си дават сметка, но по време на войната голяма част от местните са се колебаели чия страна да вземат. Всичко зависело от това кой е победил в поредното голямо сражение и чия армия е окупирала съответното населено място. По тази причина златото на Дънмор би трябвало да играе изключително важна роля.
— Но той е бил във Уилямсбърг — възрази Шон.
— Откъдето са го прогонили, принуждавайки го да се скрие в ловната си хижа Порто Бело — контрира Саут. — Същата, която фигурира в Националния регистър. — Стана и пристъпи към картата. — Ето я тук, почти в центъра на Кемп Пиъри.
Домакинът се върна на мястото си, а Шон стана и закрачи напред-назад.