Една секунда беше достатъчна за Мишел. Беше държала в ръце пистолета на баща си — незареден, разбира се. Издърпа оръжието на военния от кобура, който лежеше на канапето заедно с дрехите му. Насочи го в гърба на мъжа и натисна спусъка. В средата му се появи голям червен кръг и той умря, проснат върху майка й. А тя беше толкова шокирана, че припадна.
— Аз го убих — прошепна Мишел и сълзите й рукнаха. — Аз убих човек!
Когато баща й отвори вратата, тя продължаваше да стои с пистолет в ръка. Не знаеше защо се връща толкова рано. Той изтръгна оръжието от ръцете на Мишел и вдигна тялото на мъжа от майка й. Направи опит да я свести, но тя беше загубила съзнание. Вдигна я на ръце и я пренесе на леглото, после се върна и хвана ръката на Мишел.
— Той ми стисна ръката и каза, че ще излезе за малко, но веднага ще се върне — прошепна тя. — Аз се разпищях и го помолих да не ме оставя сама. Вкопчих се в крака му и отказах да го пусна. Стисках го толкова силно, че той отстъпи и каза, че ще ме вземе със себе си. Качи ме отпред, после пренесе тялото на мъжа и го постави отзад, на пода между седалките.
— А защо не го сложи в багажника? — попита Хорейшо.
— Защото беше пълен с някакви боклуци — бързо отвърна Мишел. — Затова татко го сложи отзад. Аз видях лицето му. Очите му бяха отворени, но беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв, защото аз го бях застреляла. А когато застреляш някой, той умира. Винаги умира.
— Какво направи баща ти? — попита Хорейшо.
— Покри го с вестници, а върху тях хвърли старото си палто и разни други неща. Каквото успя да намери. Но аз продължавах да виждам очите на мъжа, вперени в мен. Разплаках се и казах на баща ми: „Тате, той продължава да ме гледа! Накарай го да престане!“
— Какво направи баща ти?
— Затрупа го с още неща. Вече не го виждах. Очите му най-сетне престанаха да ме гледат.
— Къде отидохте с колата?
— Горе в планината. Татко спря и слезе, но каза, че скоро ще се върне. И наистина се върна.
— Без мъжа?
— Той го отнесе — отвърна на пресекулки Мишел. — Страх ме беше да погледна отзад, защото ми се струваше, че още е там и ще срещна погледа му.
Треперещото й тяло се преви на две.
— Спри, Мишел — заповяда Хорейшо. — Почини си няколко минути. Всичко е наред. Това, което ми разказа, не може да ти причини зло. Мъжът няма да се върне. Никога повече няма да го видиш.
Тя бавно се изправи, хълцането утихна.
— Готова ли си да продължим? — попита психоаналитикът.
Мишел кимна.
— После се върнахме при мама. Татко ме закара у дома.
— Тя беше ли дошла в съзнание?
— Да — отвърна Мишел. — И плачеше. После двамата с татко си поговориха. Татко беше бесен, луд от гняв. Чух всичко, въпреки че те си мислеха обратното. После татко дойде при мен. Каза ми, че той и мама ме обичат, а останалото е било само лош сън. Кошмар. Каза да го забравя и да не говоря с никого за него. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — И аз изпълних желанието му. Не казах на никого. Заклевам се, че не казах на никого, тате! — Обзета от неудържими ридания, тя глухо повтори: — Но аз убих този човек, убих го!
— Отново си почини, Мишел — разпореди се Хорейшо и тя се облегна назад с обляно в сълзи лице.
Той разбираше, че несподелената тайна съсипва Мишел. Беше като непочистена рана, чиято смъртоносна инфекция се е разпространила навсякъде. Цял живот беше крила в себе си изневярата на жената, която я беше родила. А също и действията на баща й, прикрил едно престъпление. Но това беше нищо в сравнение с мисълта, че самата тя беше убила човек. Със собствените си ръце.
Спомни си думите, които младата жена беше изпуснала пред него в Бабидж Таун. Че проблемите й вероятно произтичат от бруталното убийство, което е извършила в детството си. Тогава реши, че просто се прави на интересна, но сега си даде сметка, че това е бил един отчаян вик на обремененото й подсъзнание. Вик, който той не успя да разчете. За съжаление.
Не вярваше, че Мишел действително е видяла очите на мъжа, вперени в нея. Нито в колата, нито в спалнята. Не вярваше, че изобщо е видяла нещо. По-скоро бе усетила нещо ужасно, без да разбира какво е то. И бе реагирала по съответния начин, за да го прикрие. С физически действия, подпомагащи стремежите на подсъзнанието.
Хорейшо изчака няколко секунди, после вдигна глава:
— Е, добре, Мишел. Сега искам да ми разкажеш за розовите храсти.
— Една вечер татко ги изсече. Видях го от прозореца си.
Хорейшо се облегна. Франк Максуел бе засадил тези храсти като подарък на жена си по случай годишнина от сватбата им. Явно съпрузите бяха успели да погребат и забравят този кошмар. Но вече трийсет години някъде там, в Тенеси, близките на мъртвеца вероятно продължаваха да тънат в догадки относно неговото изчезване. Рано или късно семейство Максуел трябваше да отговаря за деянието си. Вероятно не в съда, а пред собствената им съвест.
Хорейшо извърна глава към Мишел и успокоително прошепна:
— Почивай си, не мисли за нищо.
Излезе навън да поговори с Шон, но не му спомена нищо за чутото в кабинета.
— На нея също няма да кажа нито дума — увери го той.
— Тогава за какво беше цялата работа?
— Има шанс признанието, дошло от подсъзнанието, да намали натиска върху съзнателните й действия. А лечението, до което възнамерявам да прибягна, почти сигурно ще подпомогне този процес. При следващия хипнотичен сеанс ще й внуша някои идеи, които до голяма степен ще решат проблема.
— Защо не го направиш още сега?
— Защото има опасност от допълнително обременяване на подсъзнанието й, което е много болезнено.
— Аз мога ли да помогна с нещо?
— Да, като проявяваш повече разбиране към малките й странности. Би било едно добро начало.
След тези думи Хорейшо се върна в кабинета и внимателно извади пациентката си от транса.
— Е, какво ти казах? — нетърпеливо попита тя.
— Мисля, че сеансът беше доста успешен — отвърна той.
— Значи си решил да не ми кажеш нищо? — остро го погледна тя. — Знаех си, че си гадняр, да те вземат дяволите!
— Ето това е моята Мишел! — широко се усмихна Хорейшо. — Жената, която обичам и от която се страхувам!
Потеглиха обратно към къщи. Мълчаха известно време, след което Мишел рязко се извърна към Шон.
— И ти ли няма да ми кажеш?
— Не мога, защото Хорейшо не сподели нищо с мен.
— Стига де! Нима очакваш да ти повярвам?
— Това е истината.
— И нищичко няма да ми кажеш, така ли?
— Напротив. Никога повече няма да те поднасям за глупостите, които понякога вършиш.
— И това е всичко? Изливам си душата, за да чуя само толкова?
— Нищо повече не мога да направя.
— Не ти вярвам!
— Всъщност мога да ти кажа още няколко думи — промълви той и я прегърна през раменете. — Но първо искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си изумруда на лорд Дънмор, вграден в изящна огърлица, която бе поръчал преди време.
Забеляза как очите на Мишел се разширяват от учудване и смутено промърмори:
— Хм… В крайна сметка реших, че е глупаво да не си взема малък спомен от онова съкровище…
Протегна ръце и внимателно окачи огърлицата на шията й.
— Прекрасна е, Шон — прошепна тя. — Но какво искаше да ми кажеш?
— То е по-скоро молба — нервно отвърна той.
— Каква молба? — попита тя и заби поглед в лицето му.
Шон помълча, после взе ръката й между дланите си и каза:
— Никога не ме оставяй, Мишел!
Бележка на автора
Драги читатели,
Бабидж Таун е художествена измислица, заимствана от Блечли Парк в околностите на Лондон, където съюзниците успели да разбият германските военни шифри. За да постигна по-голяма достоверност на разказа, прибавих конкретни географски подробности за една област във Вирджиния, където действително съществуват изоставени имения и рушащи се сгради. Но цялата история около Бабидж Таун е плод на въображението ми в буквалния смисъл на думата. Онези от вас, които познават историята на този щат, без съмнение ще открият прилики с някои имения в областта Тайдуотър, разположени по бреговете на истинската река Джеймс (а не на измислената от мен Йорк). Част от тях са свързани с нашата история — най-вече Уестоувър, Картърс Гроув и Шърли Плантейшън. За щастие те не са в развалини.