— Но защо? За транспортиране на моряци и боеприпаси ли?
— Да — кимна Саут. — Много хора не си дават сметка, че по онова време армията е използвала за придвижване главно железниците. Но в случая има и още нещо.
— Какво?
— Под управлението на флота базата е била използвана и като военен затвор.
— Военен затвор? Искаш да кажеш, че там са държали американски войници, извършили престъпления?
— Не. Държали са немски военнопленници.
— Военнопленници?
— Главно моряци от екипажите на потопени по Източното крайбрежие подводници и други бойни кораби. Разбира се, лудият им фюрер ги е смятал за избити. Това е причината за секретността. Държавата не е искала да се разчува, че тук има немски военнопленници.
— Но защо? Нима е било толкова важно?
— Хей, в момента ми задаваш въпрос за шейсет и четири хиляди долара! — ухили се Саут и насочи дългия си показалец в гърдите му.
— Ти явно си мислил по въпроса. До какво заключение стигна?
— До очевидното. Ако нашите бяха накарали тези момчета да говорят или да съобщят шифъра на „Енигма“, германците щяха да преобърнат света, за да ги открият и ликвидират. Имай предвид, че по онова време тук е гъмжало от немски шпиони и убийци. А съдейки по промяната в хода на бойните действия в Атлантическия океан, нашите със сигурност са накарали пленниците да проговорят за шифъра на „Енигма“.
— А какво е станало с тях след края на войната?
— Предполагам, че част от тях са се върнали в Германия. Няма логика нашите да са ги задържали. Но не всички са се върнали по домовете си. Там са ги очаквали единствено разрушения, мизерия и хаос. А роднините им са ги смятали за отдавна загинали. Според мен мнозина са останали в Америка и са започнали нов живот.
Хорейшо се замисли върху чутото, а Саут направи кратка пауза и продължи разказа си. Войната свършила, флотът се оттеглил и държавата обявила земята за ловен резерват. Но през 1951 г. военните се върнали и отново влезли във владение на базата. Оттогава тя останала затворена за обществото.
— ЦРУ пое управлението на Кемп Пиъри през юни шейсет и първа година, въпреки че официалният му статут продължава да бъде военна база. Ако обърнем внимание на датата, това си е чиста ирония на съдбата.
Хорейшо наостри уши. Според Шон същата фраза използвал и Мънк по време на риболовния излет в компанията на Лен Райвест.
— Защо „ирония на съдбата“? — попита той.
— Защото става само два месеца след фиаското на ЦРУ в Залива на прасетата. По същото време флотът официално обявява, че откриват нов център на мястото на базата за обучение, изпитания на нови съоръжения и други подобни. В резултат те прехвърлят на друго място част от дейността си. Уви, това е само прах в очите. Убеден съм, че именно през шейсет и първа година Кемп Пиъри се превръща в главен център за подготовка на шпиони на ЦРУ. След провала в Куба те са се чувствали унизени и съзнавали, че им трябва едно наистина добро място за подготовка на шпионските и диверсионните операции. Но иронията на съдбата не се изчерпва единствено с това.
— А с какво още?
— Нали ти споменах, че градът е кръстен на генерал от армията на Конфедерацията? Този генерал, наричан „принц Джон“ Магрудър, е бил всепризнат майстор на хитростите по време на бой. И ето че градът с неговото име се превръща в база на хората, които си изкарват хляба с лъжи и измами!
— Ясно — кимна Хорейшо, макар че изобщо не виждаше връзката с думите на Мънк по време на онзи риболов. — Това наистина е ирония на съдбата. Нещо друго?
Саут Фрийман се огледа, сякаш се страхуваше да не го чуе някой.
— Исках да го кажа на приятелите ти, но после се отказах. В Кемп Пиъри има една територия, за която никой нищо не знае. Включително и мнозина от хората, които работят там.
— А ти откъде знаеш?
— Хората там трябва да ядат и да поддържат някаква хигиена, нали? А пък аз познавам готвачите и обслужващия персонал поради вечната причина, наречена „цвят на кожата“.
— Добре, продължавай.
— Искам да кажа, че част от Кемп Пиъри е „черна зона“. Не става въпрос за хора, които приличат на мен. Имам предвид мястото, на което се провежда тайната дипломация на американското правителство.
— Тайна дипломация?
— Да. Тя се води непрекъснато. Лидери на чужди държави, агенти, бунтовници, диктатори, дори терористи, които по една или друга причина са на наша страна в определен момент. Докарват ги тук е големите самолети, които сте забелязали да кацат посред нощ с изключени светлини. За тях няма митница, няма граничен контрол. Никой не подозира, че са тук. Контактите с тях не се отразяват официално. Малко преди да нападнем Ирак, във „Фермата“ се появи цяла банда кюрдски лидери, с чиято помощ трябваше да свалим отвътре добрия стар Саддам.
— Хей, откъде знаеш всичко това? — стреснато го изгледа Хорейшо.
— Аз все пак съм журналист, човече — обидено отвърна Саут.
Психоаналитикът замълча, на лицето му се изписа дълбока тревога.
Саут се усмихна криво.
— Шибана работа, а?
— Абсолютно шибана — мрачно се съгласи Хорейшо.
60
— Нямах време да претърся сградата за прословутата тайна стая — сподели Шон в момента, в който се срещна с Мишел. — Искаш ли да го направим заедно?
Минута по-късно вече бяха в главната зала на централната сграда, изчакаха подходящия момент и започнаха обиколката си. Огледаха десетина от помещенията на първия етаж и се насочиха към библиотеката.
— Не го правите както трябва — долетя тих глас зад тях.
Двамата се обърнаха и се втренчиха във Виджи, която пренебрежително ги наблюдаваше от канапето в ъгъла на просторното помещение.
— Защо не си на училище? — окопити се първа Мишел.
— Защото съм болна.
— Не изглеждаш болна.
— Свърших със заниманията за днес, включително и с домашните. След което ви видях как душите наоколо.
— Не душим — възрази Шон.
— Търсите тайната стая, за която ми споменахте, ама не го правите както трябва — пренебрежително отвърна Виджи.
— А ти можеш да го направиш както трябва, така ли? — изгледа я Шон. — Хайде, покажи ни.
Виджи извади лист хартия, гъсто изписан с числа и уравнения.
— Още като ме попитахте за тази стая, направих някои изчисления. Взех външните и вътрешните размери на сградата и ги сравних с действителната й физическа конфигурация.
— Не може да бъде! — възкликна Шон. — Та ти си само на единайсет!
— В резултат стигнах до много интересно откритие — пренебрегна забележката му Виджи.
— Какво по-точно? — поинтересува се Мишел.
— В сградата съществува пространство с размери четири на четири метра, което не отговаря на конфигурацията. — Пръстът й посочи някакви сложни формули, абсолютно неразбираеми за Шон и Мишел.
— Добре, мис Айнщайн — предаде се Шон. — Къде се намира това пространство?
— На третия етаж, в западния коридор, непосредствено до последната спалня вдясно.
Шон пресметна наум и изненадано вдигна глава.
— Но това е точно до стаята, в която бяха настанили мен!
Виджи сложи ръце на кръста си и го прониза с поглед.
— А мистър Айнщайн не го е забелязал, а?
Шон се обърна и хукна към стълбището. Мишел и Виджи го последваха.
Минута по-късно бяха на третия етаж и спряха пред стената в дъното на коридора.
— Гледайте да не дойде някой — прошепна Шон и започна да опипва ламперията. Търсеше процеп или скрито резе като онова, което бяха открили в изоставената къща. Десет минути по-късно се предаде и погледна към Мишел. — Ако искаш, опитай и ти. Аз не открих нищо.
След още десет минути тя мрачно поклати глава.
— Нищо.
— Виджи, сигурна ли си, че това е мястото? — попита Шон.