— Сигурна ли си, че е добре? — загрижено попита Чамп.
— Да, само е уплашена.
— Не мога да я виня.
Мишел прегърна Виджи през раменете и бавно я поведе нагоре по пътеката. Чамп ги изпрати до къщата на Алиша.
— Ако пилотираш толкова добре, колкото управляваш лодка, утрешната разходка ще бъде истинско удоволствие — вметна Мишел.
— Всъщност имаш ли нещо против да я отложим с един ден? — смутено я погледна той. — Трябва да свърша една неотложна работа.
— Няма проблем, Чамп. Когато ти е удобно.
Полиън свенливо се усмихна, промърмори нещо и се отдалечи.
— Ти ми спаси живота, Мик — рече Виджи, след като се преоблякоха в сухи дрехи.
— Заслугата е на мистър Чамп — поклати глава Мишел, сбърчи вежди и строго попита: — А на теб как ти хрумна да излезеш в реката сама?
Виджи сведе очи към ръцете си, лицето й посърна като увехнало цвете.
— Аз… Просто исках да бъда сама.
— Можеш да го направиш по много други начини, без да се излагаш на опасност.
— Благодаря ти, че ми спаси живота — повтори Виджи.
— Радвам се, че се случих наблизо.
Виджи седна зад пианото и започна да свири. Меко и нежно, без следа от бурните чувства, които демонстрира последния път. Мелодията беше бавна и тържествена, почти като погребален марш. През цялото време очите й не се отделяха от Мишел.
Звуците бавно затихнаха и в стаята се възцари тишина.
— Прекрасно, Виджи — промълви Мишел. — Каква беше тази музика?
Виджи стана и мълчаливо пое нагоре по стълбите. Миг по-късно вратата на стаята се затвори след нея.
Мощният двигател на осемметровата твърда надуваема лодка с лекота пореше неспокойните води на река Йорк. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд, който сякаш не забелязваше бурята. На плоската палуба лежеше каякът на Мишел, от задната му халка висеше дълго въже. Уитфийлд завъртя ръчката на газта и лодката се стрелна към яхтения пристан на Бабидж Таун. Минута по-късно бордът опря в кея. Той прехвърли каяка на плаващия понтон и се върна в лодката. Лицето му за миг се изкриви от болка. Беше облечен с жълто непромокаемо яке и къси панталони в цвят каки, разкриващи мускулестите му силно загорели крака. Десният беше осеян с белези и при дъжд неизменно започваше да го наболява.
Той подаде газ, лодката подскочи и се стрелна напред. Носът й се насочи към отсрещния бряг под ъгъл от четирийсет и пет градуса. След броени секунди лодката и шефът на Кемп Пиъри се превърнаха в точица, която бързо изчезна.
65
Рано на следващата сутрин от бурята нямаше дори следа. Мишел и Шон отново се срещнаха на изолираното място, на около километър и половина от Бабидж Таун. Предишната вечер тя му разказа за премеждието в реката, а той на свой ред й съобщи новината за разклатеното алиби на Чамп Полиън. Целта на настоящата среща беше да обсъдят подробностите далеч от подозрителните очи и уши на обитателите на градчето.
— Я ми разкажи отново за решението на Виджи да гребе по време на буря — рече Шон.
— Обяснението й беше, че искала да бъде сама.
— Или да огледа Кемп Пиъри отблизо.
— Но защо да го прави?
— Не знам.
— А ти какво откри?
— Разговарях с Хейс — отвърна Шон. — Успял е да хвърли едно око на паспорта на Мънк, който действително е пътувал до Германия.
— Знае ли се къде?
— Кацнал е във Франкфурт. Това е всичко, което ми каза Хейс. Обадих се на Джоун и я помолих за допълнителни сведения. — В ръцете му се появи руло хартия, което разстла върху покрива на джипа. — Това е увеличено копие на сателитната карта на Кемп Пиъри, която заснех в офиса на Фрийман. Чух различни цифри, но в най-общи линии базата заема площ от около четирийсет квадратни километра, в голямата си част девствени гори. Както вече знаем, тялото на Мънк е било открито сравнително близо до самолетната писта. Южно от нея се намират няколко бункера, а отвъд тях има малко пристанище. — Пръстът му се плъзна по редица точки, обозначени върху картата. — Това по всяка вероятност са селищата, за които спомена Фрийман. Ето го Биглърс Мил, тук е Порто Бело, а отвъд него Куинс Лейк и Магрудър. На запад основният комплекс граничи с междущатска магистрала шейсет и четири, а на юг с Националния исторически панорамен път. — Показалецът му се заби в едно отдалечено кръгче на картата. — А тук е центърът за доставки на флота Чийтам Анекс.
— Южно от пистата има едно дълбоко врязано в сушата заливче на река Йорк — отбеляза Мишел.
— Което положително се охранява добре — добави Шон. — Най-вероятно е минирано.
— Значи се прехвърляме през оградата — тръсна глава Мишел. — Пристигна ли екипировката?
— Да — кимна Шон, после се облегна на джипа и внезапно добави: — Не искам да се прехвърляме през оградата, Мишел. Това е пълна лудост. Дори да са разминем с куршумите, със сигурност ще ни пъхнат в затвора до края на живота ни. Просто не мога да ти позволя да го направиш.
— Ако си намислил да отидеш сам, забрави.
— Ако Джоун се добере до маршрута на Мънк в Германия, може би няма да се наложи да поемаме този риск.
— Но маршрутът му най-вероятно няма да има нищо общо със сегашната ситуация — отбеляза тя.
— А Виджи? Забрави ли за „кодовете и кръвта“?
— Не съм, но по тази линия няма нищо ново — поклати глава Мишел. — След инцидента в реката тя е унила и вглъбена в себе си — нещо напълно разбираемо. Но най-непонятна за мен е промяната в начина й на свирене. Обикновено подхвърляше едно „харесвам те, Мишел“, започваше да блъска клавишите с всичка сила и завършваше с „кодове и кръв“, преди да се затвори в стаята си. След инцидента обаче нещата се промениха. Тя ми благодари, че съм я спасила, след което започна да свири някаква тиха и много приятна музика. Сякаш и с нея искаше да ми благодари. Беше много затрогващо. А после…
Мишел рязко замълча, очите й се забиха в неговите.
— И ти си помисли същото, нали? — едва чуто прошепна тя.
— Точно така — кимна Шон и съкрушено добави: — Що за идиот съм бил, за да не го забележа досега?
Двамата се втурнаха към джипа.
Той погледна часовника си.
— Какво стана с поканата на Чамп за въздушна разходка?
— Отложихме я за утре.
— Много добре. Надявам се, че дотогава ще си промениш решението. Обади се на Хорейшо и му кажи да дойде в жилището на Алиша.
— Защо?
— Защото умее да свири на пиано.
66
— След случилото се Виджи днес няма да ходи на училище — каза Мишел, докато крачеха с Хорейшо и Шон към къщата на Алиша. — Но си мисля, че ще посвири за мен.
— Хорейшо си носи магнетофона — отвърна Шон. — Ще стоим настрана, но така, че да чуваме мелодията.
— А после какво? — обърна се да го погледне Мишел.
— Ако се окаже код, ще потърсим помощ. Тук има достатъчно гении, които разбират от кодове. Един от тях познавам лично.
Хорейшо скри магнетофона зад книгите на етажерката до пианото и го включи на запис. После двамата с Шон излязоха на верандата, отделена от коридора чрез мрежеста врата. Прозорецът на стаята беше открехнат достатъчно, за да чуват музиката.
Мишел отиде в стаята на Виджи и я помоли да й посвири.
Момиченцето се подчини, изсвири мелодията и отново се прибра в стаята си. Мишел взе магнетофона и излезе на верандата при двамата мъже.
— Обадих се на Алиша — информира я Шон. — В момента е на работа, но скоро ще бъде тук. Хорейшо, ще можеш ли да запишеш нотите по слух? Така, както ги чуваш?
— Мисля, че ще се справя.
— Чакай, чакай. Мелодията не ти е позната, нали? Може би нотите са някъде тук, трябва просто да ги открием.
— Съжалявам, но този вид музика е прекалено мека за мен — поклати глава Хорейшо. — Предпочитам класическия рок.
Но когато Алиша се появи, той вече беше готов с нотите.
— Мислите, че са някакъв код, така ли? — поинтересува се тя, докато преглеждаше гъсто изписания лист.