— От всичко това следва, че за момента сме в безизходна ситуация. Чакаме информация от Джоун и се надяваме Алиша да дешифрира музиката. — Пъхна плика и снимката в джоба си и се прозя. — И бездруго сме станали рано, няма да е зле да похапнем.
— Много набързо. — Мишел погледна часовника си. — В девет имам среща с Чамп за обещаната въздушна разходка.
— Въпреки всичко ще отидеш, така ли? — мрачно я изгледа Шон.
— Да.
— Не забравяй, че той няма алиби за убийството на Райвест!
— Съмнявам се, че можем да получим полезна информация от невинни хора — тръсна глава Мишел. — Далеч по-разумно е да се навъртаме около онези, които може да се окажат виновни.
— Вътрешното чувство ми подсказва, че трябва да стоиш настрана от този човек.
— А пък моят разум ми нашепва, че не можем да си позволим този лукс — тръсна глава тя.
Хорейшо се извърна към Шон.
— Пак е твой ред, освен ако не си решил да се предадеш.
— Я млъквай! — сряза го Шон и се качи в джипа.
— Господи! — възкликна Хорейшо и хвърли закачлив поглед към Мишел. — Никога не съм виждал по-типичен случай от него!
— В какъв смисъл типичен? — озадачено попита тя.
Той я погледна недоумяващо, въздъхна тежко и се качи в джипа.
72
По-късно същата сутрин Хорейшо се обади на Саут Фрийман по две причини. На въпроса дали случайно не разполага със списъка на германските военнопленници в Кемп Пиъри по времето на Втората световна война Саут отговори с гръмогласен смях.
— О, да, ето го тук, на бюрото ми! Пентагонът отказа да ми го даде, но аз се поразходих до моите приятели от ЦРУ и шпионите веднага ми направиха разпечатка, след което любезно попитаха какви други тайни ме интересуват!
— Приемам това за „не, по дяволите“ — въздъхна Хорейшо, а след това го попита дали не познава някой вестникар от Тенеси, близо до родното място на Мишел. И улучи десетката.
— Тоби Рукър издава седмичник в едно градче на около час път южно от Нашвил — отвърна Фрийман и му каза името на градчето. Хорейшо почти падна от стола. Беше родното място на пациентката му.
— За какво ти е? — пожела да узнае Саут.
— Трябват ми сведения за един човек, изчезнал преди близо трийсет години оттам.
— Тоби трябва да знае нещо, тъй като живее в града повече от четирийсет години — отвърна Фрийман, продиктува му телефонния номер и добави: — Ей сега ще му звънна да го предупредя, че ще го потърсиш.
— Страшно съм ти благодарен, Саут! — възкликна Хорейшо.
— Че как иначе? И не забравяй за споразумението ни. Или получавам изключителните права, или ще те удуша!
— Разбира се — отвърна психоаналитикът, изчака двайсетина минути и набра номера.
Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Мъжки глас се представи като Тоби Рукър, добавяйки, че току-що е приключил разговора си със Саут Фрийман и обеща да провери каквото може.
Хорейшо едва бе затворил телефона, когато долови някакъв шум отвън и надникна през прозореца. Беше хеликоптер, летящ ниско над територията на Бабидж Таун. Той го проследи с поглед, докато се стопяваше в далечината, и си помисли за Мишел, която по това време най-вероятно се намираше на хиляди метри височина в компанията на мъж, на когото Шон не се доверяваше. Недоверието му беше толкова голямо, че беше помолил Хорейшо за една специална услуга.
— Върни се жива и здрава, Мишел — полугласно промърмори той. — Ние с теб имаме да разговаряме за още много неща.
Излитането беше безупречно. Самолетът „Чесна“, модел „Гранд Караван“, беше широк и удобен, с единичен салон за четиринайсет души, включително пилота и помощника му. Чамп я увери, че машината е оборудвана с всички съвременни навигационни средства.
— Много хора ли возиш? — попита Мишел.
— По принцип съм единак и летя сам — отвърна Чамп. — Горе се мисли по-добре.
— Каква загуба — поклати глава тя, хвърляйки поглед към луксозния салон зад гърба си.
— Ако нещата вървят добре, може би ще си купя собствен самолет.
— Нямаш вид на човек, който се интересува от материалните неща.
— И наистина не се интересувам — сви рамене той. — Станах учен, защото ми харесваше да решавам сложни проблеми. Но напоследък всичко става все по-трудно, имам предвид живота извън науката…
Недовършеното изречение увисна във въздуха.
— Хайде, говори — меко го подкани Мишел.
Той извърна глава към страничното прозорче.
— Квантовите компютри имат огромен потенциал, който може да промени света както в положителен, така и в отрицателен смисъл.
— Вероятно същото е мислил и онзи, който е открил атомната бомба — подхвърли тя.
— По-добре да сменим темата — потръпна Чамп.
— Добре. Покажи ми какво може малката птичка.
Той издърпа щурвала и чесната рязко започна да набира височина. Леко, сякаш без усилия. После преминаха към серия от резки пикирания и остри завои, включително един пълен лупинг. Мишел дори не мигна, тъй като беше летяла на всякакви самолети при възможно най-тежки условия.
— Ето го покрития с мрачна слава Кемп Пиъри — промърмори Чамп и махна към прозорчето. — Ако се снижим още малко, със сигурност ще ни свалят.
— Наистина ли? Няма ли начин да се спуснем още мъничко?
Чамп слезе на седемстотин метра, а тя се наведе напред, опитвайки се да запамети топографията на района.
— Значи не можем да се спуснем по-ниско, така ли?
— Зависи дали обичаш да рискуваш — подхвърли той.
— Не съм много склонна да рискувам, но ти май си на другия полюс…
— Най-странното е, че преди да те срещна, бях крайно предпазлив.
Щурвалът помръдна наляво, скоростта намаля. Самолетът полетя по права линия, следвайки контурите на река Йорк.
— Това е всичко, което можем да си позволим, без да ни пратят една ракета отзад — каза Чамп.
Мишел видя пристана, от който Иън Уитфийлд вероятно беше потеглил със своята лодка. До него личаха грамадите на бункерите, които Шон й беше показал на сателитната карта. Гледани отгоре, те наподобяваха сиви бетонни кубове, подредени в една редица. На север от тях се виждаше нещо като канал, който прорязваше дълбоко територията на Кемп Пиъри. Отвъд него се виждаше широката писта. Очите й се плъзнаха по къщите на някогашните градчета, за които говореше Саут Фрийман. Сред тях стърчеше една доста по-голяма тухлена постройка с малък басейн отпред. Южно от Кемп Пиъри се виждаше центърът за доставки на флота и оръжейният арсенал.
— Федералните са запечатали целия район — подхвърли тя.
— О, да — кимна той, направи плавен завой надясно и се насочи на изток, поддържайки височина от седемстотин метра. Под тях се разстла изключително живописна местност.
— Прекрасно е — промълви Мишел.
— Така е — погледна я той втренчено и побърза да извърне глава.
— Стига, Чамп — игриво подхвърли тя. — Изчервяват се само момичетата.
— Веднъж повозих и Мънк — глухо рече той.
— Така ли? Може би е искал да види нещо конкретно?
— Не, но изрази желание да летим доста ниско над реката.
За да огледа района максимално добре, помисли си Мишел. Също като мен.
— Хм… Искаш ли да поемеш управлението? — внезапно попита Чамп.
Тя кимна, улови шурвала пред себе си и леко го премести наляво, после надясно.
— Може ли да се издигнем по-високо?
— До три хиляди метра. Просто издърпай щурвала към себе си, но плавно и съвсем леко.
Мишел се подчини и носът бавно се повдигна. На указаната височина отново зае хоризонтално положение.
— А какво ще кажеш за едно пикиране, както преди малко го направи ти? — предложи тя.
Той я погледна косо, преглътна и кимна.
— Разбира се.
Мишел леко натисна щурвала напред и носът на чесната се наклони. После още малко. Земята се понесе срещу тях с главозамайваща бързина, но тя продължаваше да натиска елипсата в ръцете си. В съзнанието й изведнъж се появиха кошмарите, които я бяха измъчвали в продължение на три десетилетия. Видя замръзнало от ужас дете, но кое беше то? Тя самата? Не можеше да бъде сигурна, дори във въображението си. Но въпреки това я обзе вледеняващ ужас.