Летяха почти отвесно надолу, но Мишел сякаш не забелязваше бясно сменящите се цифри на висотомера и предупредителните сигнали. Изобщо не погледна към Чамп, който панически дърпаше своя щурвал и й крещеше да пусне нейния. Същевременно си даваше сметка, че ще се разбият, но ръцете й останаха залепени за щурвала. За втори път чу собствения си глас, който тихо изрече „Сбогом, Шон“.
После мъглата в съзнанието й най-сетне се разпръсна и до нея достигна пронизителния вик на Чамп.
— Пусни щурвала! Пусни го!
Извърна глава и погледна побелялото лице на Чамп, който дърпаше с всички сили лостовете пред себе си, опитвайки всичко възможно да извади машината от смъртоносната спирала. Ръцете й бавно пуснаха щурвала. Макар и с доста усилия, Чамп успя да върне чесната в хоризонтално положение. Минута по-късно под тях се появи пистата. Самолетът се приземи с тежко подскачане.
Скоростта бързо намаля, машината рулира в края на пистата и спря. В продължение на няколко секунди в кабината се чуваше единствено тежкото им дишане. После Чамп тръсна глава и се обърна да я погледне.
— Добре ли си?
Мишел усети как в гърлото й се надига парлива течност.
— Много добре, ако вземем предвид факта, че за малко не убих и двама ни — мрачно отвърна тя.
— Често се случва на неопитните пилоти — въздъхна той. — Ръцете им сякаш залепват за щурвала. Съжалявам, не биваше да ти предавам управлението.
— Не си направил нищо погрешно, Чамп! — остро отвърна тя. — Аз съм тази, която трябва да се извини.
Слязоха от чесната и бавно се насочиха към мерцедеса на Чамп, паркиран близо до хангара. От близката горичка изскочи голям мотоциклет и с бясна скорост се понесе към тях. Беше изрисуваният харли на Хорейшо. Водачът бавно свали каската си.
— Прекрасно време за летене, нали? — обади се Шон Кинг.
— Какво търсиш тук? — троснато попита Мишел.
Той й подхвърли резервната каска и късо нареди:
— Хайде, тръгваме!
— Благодаря за урока по пилотиране, Чамп — обърна се тя, докато се настаняваше на седалката зад Шон. — Съжалявам, но в момента не ми е до обяд.
Напуснаха частното летище и поеха към Бабидж Таун. Две минути по-късно Мишел му каза да спре.
— Какво има? — извика през рамо Шон.
— Просто спри.
Той отби встрани от тесния път. Мишел скочи от седалката, изтича към близките дървета и повърна.
Миг по-късно се появи отново, с пребледняло лице и книжна салфетка пред устата си.
— Небето май се оказа негостоприемно за теб — подметна Шон.
— Такова е за всички пилоти, които допускат грешки — отвърна тя. — А ти как се озова на скъпоценния харли на Хорейшо?
— Просто излязох да се поразходя.
— И съвсем случайно се озова на пистата в момента, в който се приземихме?
— Ти на това приземяване ли му викаш? — гневно се обърна той. — Даваш ли си сметка, че летяхте отвесно надолу? В един момент бях сигурен, че проклетият двигател се е скапал! За малко не се пребих, за да стигна до пистата, макар че едва ли щях да открия нещо, останало от теб! Какво се случи, по дяволите?
— Някакъв проблем с двигателя, но Чамп успя да се справи.
От лъжата й стана гадно, но беше убедена, че ако му каже истината, щеше да й стане още по-гадно. Всъщност каква беше истината? Че просто се беше вцепенила на щурвала и почти беше убила себе си и един невинен човек?
— Преди малко спомена, че става въпрос за пилотска грешка — подозрително я изгледа той.
— Забрави — тръсна глава тя. — Всяко сполучливо кацане е добро.
— Извинявай, че проявих загриженост.
— Значи си карал като луд из полето само за да следиш полета, а?
— Казах ти, че не ми харесва идеята да летиш с онзи тип — мрачно отвърна Шон.
— Защото не си сигурен, че мога да се контролирам?
— О, я стига! Крайно време е да престанеш с тези глупости! Аз просто…
Тя го удари по каската.
— Шон…
— Какво?
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
Мишел се настани зад него и Шон потегли. Тя се притисна в гърба му. Единственото й желание беше пътуването да продължи безкрайно. Никога през живота си не беше изживявала такъв ужас. Още повече, че този път той беше предизвикан не от външен враг, а от самата нея.
73
Шон насочи мотора към квартирата, доскоро обитавана от Хорейшо.
— Очаквам факс от Джоун — обясни той.
Прибраха получените документи и подкараха към едно от местните ресторантчета. Мишел вече се чувстваше добре и те си поръчаха сандвичи и кафе. Тя му съобщи новината за полета на Мънк над забранената зона, после двамата заедно прелистиха документите, изпратени от Джоун.
— Мънк Тюринг е ходил във Висбаден — доволно отбеляза Шон.
— Как са успели да го установят толкова бързо? — учудено го погледна Мишел.
— Фирмата на Джоун има филиал във Франкфурт — поясни той. — Тамошните служители са проследили плащанията с кредитните му карти. Между другото, именно оттам е купил халбата, която е подарил на Чамп. — Прелисти няколко страници и кимна. — Ето го и списъка на немските военнопленници, задържани в Кемп Пиъри по време на войната.
— А с него как се е сдобила твоята близка приятелка? — не на шега се стресна Мишел.
— Един от шефовете на фирмата е вицеадмирал в оставка, който преди време е бил директор на Агенцията за национална сигурност. Използвал е своите връзки, въпреки че информацията отдавна не би трябвало да е секретна и по всяка вероятност е събирала прах някъде из архивите на Пентагона.
Прегледаха списъка. Срещу всяко име бяха отбелязани чин, дата на пленяване, по-нататъшна съдба.
— Става ясно, че повечето от тях са били освободени след края на войната, а други са умрели в плен — промърмори Шон. — Но не виждам името на Хенри Фокс.
— Я виж този — каза Мишел и посочи едно име от списъка. — Липсва всякаква информация за съдбата му. — Прелисти набързо страниците и добави: — Няма други като него.
— Казва се Хайнрих Фукс — отбеляза Шон.
— Което в американски вариант вероятно звучи като Хенри Фокс — подхвърли Мишел.
Шон се втренчи в нея и бавно кимна.
— Нямаш представа колко си права!
— Защо мислиш така?
— Готов съм да се обзаложа, че въпреки оскъдната информация, с която разполагаме, Хайнрих Фукс е бил радист на кораб — единственият, който е успял да избяга от военнопленническия лагер в Кемп Пиъри, днешната секретна база на ЦРУ. Това е причината, поради която в списъка липсва информация за съдбата му. Флотът просто е отказал да признае, че някой е успял да се измъкне от лагера.
— Избягал е, а след това е променил името си на Хенри Фокс! — ахна Мишел.
— Точно така. Установил се е в Ню Йорк и е започнал нов живот. А на стари години е станал съсед на Мънк и Виджи. — Шон скочи. — Хайде, тръгваме! Трябва да поговорим с Виджи!
— Защо?
— Хорейшо твърди, че е програмирана. Може би името Хенри Фокс е паролата, която ще й позволи да ни разкаже повече, а най-вероятно всичко.
Върнаха се в Бабидж Таун и се втурнаха към сградата, в която се помещаваше училището. Но Виджи не беше там.
— Каза, че е болна — обясни учителката.
— Лично ли ви го каза? — бързо попита Шон.
— Не, изпрати бележка. Сутринта я намерих на бюрото си.
Няколко минути по-късно Шон и Мишел изкачиха тичешком стъпалата към къщата на Алиша. Бутнаха вратата и Мишел тревожно извика:
— Виджи? Къде си, Виджи?
Без да чака отговор, тя хукна по стълбите към втория етаж и блъсна вратата на момичето. Стаята беше празна. Претърсиха останала част от къщата, но без успех.
— Няма я! — извика Шон, обзет от паника.
— Къде, по дяволите, е охраната? — изкрещя на свой ред Мишел.