— Защо тогава прие да дойдеш тук?
— Защото Шон каза, че трябва да го направя, за да не ме вкарат в затвора!
— Да избегнеш затвора значи… Това ли е единствената причина, или има и нещо друго?
Мишел се облегна назад и подви дългите си крака под себе си.
През следващите двайсет минути тя мълча, Хорейшо — също. Седеше срещу нея и гладеше брадичката си. Накрая изключи магнетофона и се изправи.
— Утре ще дойда пак. Но ако имаш нужда от мен, можеш да ме потърсиш по телефона. Ако не вдигна, значи съм в любимата си кръчма или пък се занимавам с някоя друга откачалка като теб.
— Съжалявам, че сеансът претърпя пълен провал — иронично подхвърли Мишел. — Надявам се, че въпреки всичко ще ти платят.
— О, няма начин да не ми платят. Но според мен сеансът ни беше истински динамит.
— Как така? — объркано го погледна тя.
— Защото през последните двайсет минути ти мълчеше и обмисляше причините, поради които прие да дойдеш тук. Ще продължаваш да го правиш и след като си тръгна, защото нямаш друг избор. За мен това е една огромна крачка напред. — Хорейшо тръгна към вратата, но после спря и се обърна. — И искам да те предупредя за нещо, което ти предстои…
— Какво е то? — войнствено го изгледа Мишел.
— За вечеря ще ти поднесат стек „Солсбъри“, но ти го откажи и си поръчай нещо друго. Стекът е адски гаден и според мен изобщо не го правят от месо. Мисля, че вътре слагат някакви химикали, като онези, с които руснаците са карали дисидентите да пропеят…
Мишел го изчака да си тръгне, седна на пода и опря гръб в стената.
— Защо съм тук? — изкрещя тя, вдигна силния си крак и го стовари върху стола.
Когато в стаята се появи дежурната сестра, столът си беше на мястото, а Мишел стоеше права.
— Разбрах, че стекът е гаден — любезно промълви тя.
— Наистина е гаден — объркано кимна сестрата. — Искаш ли сандвич с фъстъчено масло?
— Не, искам двойна порция стек! — отсече Мишел и тръгна към вратата.
— Лакомията ще те погуби — извика след нея сестрата.
Можеш да се обзаложиш, че е така.
9
По-късно вечерта Мишел лежеше по гръб на матрака, а гранясалата подметка, наречена стек „Солсбъри“, изгаряше стомаха й. За да се отърве от нея, трябваше или да предизвика повръщане, или да излезе на разходка. Поради доброволното постъпване в клиниката тя се радваше на относително свободно придвижване и в момента беше по-склонна да се поразходи, вместо да прегръща тоалетната чиния. Малко бяха пациентите, които се радваха на свобода. Наблизо имаше усамотена и строго охранявана сграда, която хората от персонала наричаха „Кукувичето гнездо“.
В мига, в който се готвеше да излезе, вратата се отвори и на прага се появи съквартирантката й Черил. В това заведение не се използваха фамилни имена. Черил беше мършава, около четирийсет и пет годишна, с посивели кичури коса, обрамчили изпосталялото й лице. В ръката си държеше сламка за пиене, която час по час поднасяше към устните си. Мишел не знаеше защо е в клиниката, но предполагаше, че престоят й има нещо общо с анорексията.
Черил седна на леглото си и засмука сламката.
Нищо чудно, че имам кошмари, мрачно си помисли Мишел.
— Как си, Черил?
Засмукващите звуци стихнаха за миг, после отново започнаха.
Мишел нетърпеливо закрачи напред-назад. Много й се искаше да звънне на Шон, но не знаеше какво да му каже.
Може би: Съжалявам за оная история в бара, вече съм добре, ела да ме вземеш…
Обзета от отчаяние, тя се обърна към жената на леглото и подхвърли:
— Ама и тоя стек на вечеря си го биваше, а? Имам чувството, че съм погълнала автомобилна гума!
Черил й обърна гръб и засмука сламката още по-звучно.
Мишел въздъхна, излезе в коридора и се насочи към малкия гимнастически салон. По очевидни причини всички уреди бяха заключени. Те можеха да се използват само под строго наблюдение от страна на персонала. Все пак на пода тъмнееше голяма гумена топка, която беше останала навън вероятно поради липса на място. Тя легна върху нея и започна серия упражнения за корема и бедрата. След трийсет минути се почувства по-добре. Беше й приятно отново да използва мускулите си. Но нощта беше дълга.
Тръгна обратно към стаята си. В коридора се размина с други двама пациенти, придружавани от медицинска сестра. След завоя се сблъска с един от яките санитари, който спря и я огледа.
— Имаш ли нужда от помощ, Мишел?
Беше на около петдесет, с късо подстригана руса коса и добре оформено коремче. Под зелената му престилка проблясваха три дебели златни верижки, а на табелката на ревера му пишеше „Бари“.
Тя не хареса тона, с който беше зададен въпросът, но това вероятно се дължеше на враждебното й отношение към околните. Той протегна ръка и докосна лакътя й.
— Може би се нуждаеш от помощ, за да се прибереш в стаята си. Няма да е трудно да уредим един извънреден сеанс на съквартирантката ти…
— И сама ще се оправя! — дръпна ръката си тя и забърза по коридора. На ъгъла отметна коса и се обърна, усетила погледа му. Бари наистина я гледаше и се усмихваше.
Изтича обратно, влезе в стаята и затръшна вратата след себе си. Черил продължаваше да смуче сламката. Мишел легна на своя матрак и заби очи във вратата. Тук стаите не се заключваха, вероятно за да се попречи на пациентите да се барикадират. Което означаваше, че всеки можеше да влезе, включително и хора като Бари.
Час по-късно осветлението угасна, но очите на Мишел останаха заковани във вратата. Напрягаше слух да долови прокрадващите се стъпки на човек с лоши намерения. Някъде към един след полунощ тя най-сетне тръсна глава. Той само докосна ръката ти, по дяволите! Подхвърли някакво смътно предложение! Дали към другите й здравословни проблеми не се прибавяше и параноята? Не, въздъхна тя. Аз нямам здравословни проблеми!
В два сутринта се събуди от стъпки в коридора. Бавно се надигна до седнало положение и хвърли поглед към леглото на Черил. Смукачката на сламки спеше дълбоко. Мишел отметна завивките и бързо обу маратонките си. Миг по-късно вече беше в коридора. През нощта в клиниката дежуреха малко хора, а фирмата за охрана нямаше особено желание да обхожда огромния периметър.
Тя тръгна подир заглъхващите стъпки в съседния коридор. Някъде пред нея се отвори врата, която тихо се захлопна. Тя безшумно се промъкна напред и напрегна слух. После изведнъж замръзна от друг звук, който се разнесе зад нея. Обърна се и светкавично се шмугна в съседния коридор.
Няколко секунди по-късно покрай нея се прокрадна Бари — санитарят със златните ланци на шията. Без да я забележи в мрака, той се насочи към стаята, чиято врата се захлопна преди малко. Мишел се обърна и хукна към стаята си.
10
На сутринта се върна във въпросната част на сградата. Две неща й направиха впечатление: аптеката в дъното на коридора и красивата, добре облечена жена, която изкараха на инвалидна количка от стаята й.
По-късно през деня се проведе редовният й сеанс с Хорейшо.
— Имаше ли кошмари снощи? — попита той.
— Не, всичко беше спокойно. Я ми кажи, знаеш ли нещо за жената с инвалидна количка в източното крило?
Хорейшо вдигна глава от записките си.
— Да, знам. Какво те интересува?
— Коя е тя?
— Не е от моите пациентки. Но и да беше, пак нямаше да ти кажа нищо за нея. Нали разбираш — лекарска тайна. Това е причината, поради която не говоря с никого и за теб. Е, ако някой ми предложи дебела пачка, може и да се навия… Спазвам етиката, но не съм глупак.
— Но вече си го направил — изтъкна Мишел. — Говорил си с Шон за моето състояние.
— След като ти подписа специална декларация в този смисъл — засече я Хорейшо.
— Добре, кажи ми само защо тази жена е в инвалидна количка. При нея не става въпрос за психическо заболяване, нали?
— Може и да става — поклати глава той. — Но вече ти казах, че тя не е моя пациентка. Защо питаш?
— От любопитство. Тук човек няма кой знае какви развлечения.