Директорът бе организирал новогодишен купон за служителите и семействата им, които ядяха, пиеха и танцуваха в просторното фоайе. Така се гарантираше размиването на всякакви евентуални съмнения, които можеха да възникнат в бъдеще. Даниел и Чарлз се бяха усамотили за малко в кабинета на Гибсънвил под предлог, че искат да приготвят подаръци за децата.
— Значи тъкмо преди полунощ правим следното — обясняваше Париджи. — Експертът препоръча да извършим олихвяването ръчно. Започваме с новите сметки, които открихме днес. Колко внесохте във вашата, шефе?
— Хиляда долара, както се уговорихме — директорът явно не бе доволен от скромната сума.
— Повече би предизвикало съмнение. Но и така ще спечелите достатъчно — с лихвите за един век утре ще имате над два милиона.
Гибсънвил изсумтя, ала Дани не му обърна особено внимание.
— Допускаме малка грешка, като въвеждаме годината само с две цифри — 99 — говореше Париджи, докато пръстите му се носеха в стакато по клавиатурата. — За целта използваме по-стара форма, до която другите вече нямат достъп. В резултат ще се натрупат лихви не за една, а за сто и една години. При преференциалните осем пункта за депозит ще се генерира нарастване от порядъка на две хиляди и двеста пъти. Честито, господин милионер!
— Браво! — похвали го директорът и начаса го подкани: — Хайде да си вървим…
— Почакайте! — възнегодува Даниел. — Още не съм олихвил моята сметка! — беше предусетил, че шефът ще се опита да го прекара — както винаги.
— Добре, добре — успокои го Чарлз. — Ама действай по-бързо!
— Вие вземете играчките, аз ей-сега свършвам!
„Този път няма да му се оставя, докато не си получа своето!“ — рече си Париджи и продължи да трака по клавишите. Когато свърши и стана от стола, Гибсънвил му тръшна в ръцете огромна кошница.
— Да не мислиш, че аз ще мъкна това? — тросна се началството.
Дани чинно я пое и тръгна след него към вратата. Изведнъж се усъмни дали в бързината не е допуснал грешка.
— Господин директоре — започна той.
— Трябва да сме долу преди да удари полунощ! — пришпори го шефът.
Даниел Париджи бе по природа спокоен човек, но този път притеснението си каза думата. А може би и щастието, че е толкоз богат. Каквато и да бе истинската причина, ефектът бе един. Той проспа и хилядолетието — което бе мнимо според него, че и целия първи януари.
На втория ден излезе от дома си, в първия момент му се стори, че навалицата по улиците е по-гъста от обикновено. Но не й обърна внимание и продължи да крачи към банката.
Когато стигна, видя, че сградата е завардена от полицейски кордон, а към нея прииждаха все по-големи тълпи. Приближи се до един от униформените и рече:
— Има ли някакъв проблем?
— Вие пък кой сте? — отвърна намръщено ченгето.
— Служител на банката…
— Ха, ако все още я има!
— Какво става тук?
— Нима не знаете новината? — изгледа го изненадано полицаят. — Нищо чудно тогава, че банкерите ни докараха до това дередже!
Дани продължаваше да недоумява и онзи сякаш го съжали.
— Хайде, човече, влизай вътре, преди да са те линчували!
— Защо? Случило ли се е нещо?
— Светът пропадна! Светът фалира! Светът загива!
— Как така?
— Ами банките задлъжнели с астрономическа сума, за да покрият някаква сметка и в резултат цялата финансова система се сринала.
Внезапно Париджи си спомни съмнението за допусната грешка. И тогава си даде — може би единствен — ясна сметка за настъпването на края на света.
Беше се престарал в опита си да обърка компютрите. Изтрил бе всякаква информация за столетието и като година на откриване и захранване на неговата сметка бе останала само 99-та. За машините нямаше никакво значение, че преди деветнадесет века не са съществували нито те, нито банките. И те бяха олихвили авоара му от хиляда долара за 1901 години. Следователно в сметката му трябваше да има сега… несметно богатство, изразяващо се с числото 3, следвано от шейсет и шест нули!
Навярно повече от всичките пари, които хората на Земята можеха да съберат.