Хърбърт Уелс
Обирът в Хемърпондския парк
Би могло да се спори дали обирът трябва да се смята за спорт, занаят или изкуство. Ако е занаят, техниката му не е още достатъчно усъвършенствувана, а претенциите му да бъде признат за изкуство се обезсилват от користния елемент, който опетнява неговите успехи. Като че ли най-правилно би било да го причислим към спорта — спорт, който още няма определени правила, а наградите се разпределят по твърде неофициален начин. Именно този неофициален характер на обира стана причина за прискърбния провал на двама многообещаващи новаци в Хемърпондския парк.
Трофеят в това начинание се състоеше главно от диаманти и други джунджурии, принадлежащи лично на току-що встъпилата в брак лейди Ейвлинг. Читателят сигурно ще си спомни, че лейди Ейвлинг беше единствената дъщеря на известната хотелиерка мисис Монтагю Пенгз. Вестниците писаха надълго и нашироко за нейния брак с лорд Ейвлинг, за количеството и качеството на сватбените й подаръци и за обстоятелството, че меденият месец ще бъде прекаран в Хемърпонд. Съобщението за тези ценни трофеи предизвика силно вълнение в малкия кръг, чийто безспорен водач беше мистър Теди Уоткинс, и бе решено той, придружен от надлежно подготвен помощник, да направи професионално посещение в село Хемърпонд.
Като човек по природа стеснителен и скромен, мистър Уоткинс реши да извърши тази визита инкогнито и след като обмисли добре условията на своето начинание, си избра ролята на пейзажист и непретенциозното презиме Смит. Той тръгна преди своя помощник, който според уговорката трябваше да се присъедини към него едва през последната вечер от престоя му в Хемърпонд. Впрочем село Хемърпонд е може би едно от най-привлекателните кътчета на Съсекс; там все още има много къщи със сламени покриви, приютилата се под тревист хълм каменна църква с висок шпил е една от най-красивите и най-добре запазените в графството, а буковите гори и папратовите гъсталаци, през които минава пътят за лордския замък, са изключително богати на „изгледи“, както биха се изразили домораслите художници и фотографи. Ето защо, когато мистър Уоткинс пристигна с две чисти платна, нов-новеничък триножник, кутия с бои, куфар, оригинална сгъваема стълбичка (направена по образец на тая, с която си бе служил починалият наскоро майстор Чарлз Пийс), лост и кълба жица, той бе посрещнат с възторг и известно любопитство от половин дузина събратя по четката. Така избраната от него маскировка неочаквано придоби правдоподобност, ала го въвлече в нескончаеми разговори на естетични теми, за които не беше никак подготвен.
— Често ли излагате? — запита го младият Порсън в пивницата „Карета и коне“, където мистър Уоткинс вечерта след пристигането си умело събираше местни сведения.
— Много рядко — отговори мистър Уоткинс, — само по нещичко тук-там.
— В академията?
— Разбира се. И в Кристалния дворец.
— Добре ли ви окачат? — подхвърли Порсън.
— Я не се занасяйте — тросна се мистър Уоткинс, комуто мислено се мярна бесилка. — Не обичам такива работи.
— Искам да кажа, на хубаво място ли са ви настанили?
— Какви ги подмятате — произнесе мистър Уоткинс подозрително. — Май искате да ме изкарате, че са ме пандизили.
Порсън, отгледан от лели, дори за художник беше възпитан младеж; той не знаеше какво значи „пандизили“, но сметна за уместно да обясни, че няма пред вид нищо подобно. Тъй като въпросът за „окачването“, изглежда, беше щекотлив за мистър Уоткинс, Порсън се помъчи да промени темата на разговора.
— А с актове занимавате ли се?1
— Никога не съм имал такива неприятности — отвърна мистър Уоткинс. — Впрочем гаджето… искам да кажа, мисис Смит се занимава с тия неща.
— Значи и тя рисува! — възкликна Порсън. — Много хубаво.
— Много — съгласи се мистър Уоткинс, макар че всъщност не мислеше това и тъй като чувствуваше, че разговорът излиза извън възможностите му, добави: — Аз дойдох тук да нарисувам Хемърпондския замък при лунна светлина.
— Нима! — възкликна Порсън. — Много оригинална идея.
— Да — потвърди мистър Уоткинс. — Още щом ми хрумна, реших, че идеята не е лоша. Смятам да започна утре вечер.
— Какво! Да не би да възнамерявате да рисувате нощем на открито?
— Точно така.
— Но как ще виждате платното?
— Имам Си специален полицейски… — подзе мистър Уоткинс, избързвайки да отговори на въпроса, но изведнъж се опомни и подвикна на мис Дъргън за още една халба бира. — Ще си служа с нещо, което се казва секретен фенер — обясни той на Порсън.
— Само че наближава новолуние — възрази Порсън. — А дотогава няма да има луна.