Максим се дръпна от прозореца и застана в средата на тясната стаичка. Чувстваше немощ, апатия и душевна умора. После се застави да се стегне и да се разкърши, използвайки вместо гира тежкия дървен стол.
„Така скоро съвсем ще се отпусна — угрижено си помисли той. — Още ден-два как да е ще изтърпя, но после ще избягам, ще поскитам малко из горите. Добре ще е да се кача в планините — тукашните изглеждат хубави, диви… Далечко е, наистина, за една нощ не мога да стигна. Как ги нарече Гай? «Зартак». Интересно, това тяхното име ли е, или означава «планина»? А впрочем, какви планини, не ми е до тях сега. Десет денонощия вече съм тук, а нищо не съм направил.“
Влезе в банята, няколко минути пухтя и се разтрива под режещия изкуствен дъждец, противен, колкото и естествения, само дето бе малко по-студен, твърд, варовит. И за капак — хлориран и течащ през метални тръби.
Изтри се с дезинфекцирана кърпа и недоволен от всичко — и от тази мрачна сутрин, и от този душен свят, и от глупавото си положение, и от прекалено мазната закуска, която му предстоеше да изяде — се върна в стаята, за да оправи леглото.
Закуската вече беше донесена, димеше и вонеше на масата. Риба пак затваряше прозореца.
— Здравейте — каза Максим на местния език. — Не трябва. Прозорец.
— Здравейте — отвърна тя, щракайки с многочислените резета. — Трябва. Дъжд. Лошо.
— Риба — произнесе младежът на руски.
Всъщност тя се казваше Нолу, но Максим от самото начало я кръсти Риба, заради изражението на лицето и нейната невъзмутимост.
Тя се обърна и го погледна с немигащи очи. После, за кой ли път, допря пръст до върха на носа си и каза: „Жена“, после посочи Максим: „Мъж“, сетне към втръсналата му роба, висяща на облегалката на стола: „Дреха. Трябва!“.
Кой знае защо не можеше да гледа мъж, облечен само по къси панталони — той непременно трябваше да е навлечен от краката до главата.
Максим започна да си надява дрехите, а тя оправи леглото му, въпреки че винаги й казваше, че ще го оправя сам. Избута на средата масата, която той всеки ден отместваше до стената, решително отвори крана на отоплението, който Максим непрекъснато затваряше до края, и всичките еднообразни негови „не трябва“ се разбиваха в нейните също така еднообразни „трябва“.
Младежът закопча робата с единственото счупено копче при шията, седна на масата и с двузъбата вилица почовърка закуската. Състоя се обичайният диалог:
— Не искам. Не трябва.
— Трябва. Храна. Закуска.
— Не искам закуска. Не е вкусно.
— Трябва закуска. Вкусно.
— Риба — вдъхновено каза Максим. Вие сте жестока. Ако бяхте попаднали при мен на Земята, щях да изляза от кожата си, но да ви намеря храна според вкуса ви.
— Не разбирам — със съжаление изрече тя. — Какво значи риба?
Дъвчейки с отвращение тлъстото парче, той взе хартия и нарисува платика във фас. Тя внимателно разгледа картинката и я сложи в джоба на халата си. Прибираше всички негови рисунки и ги отнасяше някъде. През свободното време и нощем, когато не му се спеше и нямаше какво друго да прави, рисуваше много и с удоволствие. Рисуваше животни и хора, чертаеше таблици и диаграми, възпроизвеждаше анатомични разрези. Изобразяваше професор Мегу, приличащ на хипопотам, и хипопотами, приличащи на професор Мегу. Чертаеше универсалните таблици на линкоса, схеми на машини и диаграми на историческите последователности. Употребяваше купища хартия и всичката изчезваше в джоба на Риба, без някакви видими последствия. Професор Мегу, или с други думи Хипопотама, си имаше свой метод и нямаше намерение да се отказва от него.
Универсалната таблица на линкос, с изучаването на която би трябвало да започне всеки контакт, изобщо не го интересуваше. Само Риба обучаваше младежа на местния език, и то само за да разбира, че трябва да облича робата и да затваря прозореца. Експерти по контакт липсваха. С Максим се занимаваше само Хипопотама.
Наистина, той разполагаше с доста мощно средство за изследване — ментоскопична техника. Максим прекарваше в лабораторното кресло по четиринайсет-шестнайсет часа в денонощие. При това ментоскопът на професора беше добър. Позволяваше доста дълбоко проникване в спомените и имаше прилично висока разделителна способност. Разполагайки с такава машина не е нужно да знаеш езика на другия. Но Хипопотама използваше апарата някак странно. Категорично, и дори с известно негодувание, отказваше да демонстрира своите ментограми, а към тези на Максим се отнасяше различно. Младежът специално разработи цяла програма от спомени, които трябваше да дадат на аборигените представа за социалния, икономическия и културен живот на Земята. Но те изобщо не предизвикваха интерес у Хипопотама. Той гримасничеше, мучеше, отдалечаваше се, започваше да звъни по телефона или, седнал зад бюрото, монотонно се караше на асистента, често повтаряйки звучната думичка „массаракш“2. Затова пък, когато на екрана Максим взривяваше ледена скала, притиснала кораба или убиваше със скорчер панцерен вълк, или изтръгваше експрес-лабораторията от пипалата на гигантския глупав псевдооктопод, Хипопотама буквално се залепваше за ментоскопа. Тихо скимтеше, радостно се пляскаше по плешивото теме и заплашително крещеше на измъчения асистент, който следеше записа на изображението. Зрелището на хромосферния протуберанс предизвикваше у професора такъв възторг, сякаш през живота си не беше виждал нищо подобно. И страшно му харесваха любовните сцени, които младежът заимстваше основно от филмите, за да даде на аборигените поне някаква представа за емоционалния живот на човечеството.
2
В изданието на „ИнфоДАР“ преводачът и редакцията са предпочели въпросната ругатня да я предадат с едно „с“ („масаракш“), а не както е в оригиналния текст на руски и в предишните български издания на „Обитаемият остров“: с двойно „с“ — „массаракш“. Тази ругатня е сложна дума („мас-саракш“) и приблизително означава „свят наопаки“; в повестта „Бръмбар в мравуняка“ и в други творби на братя Стругацки планетата, на която е попаднал Максим Камерер, вече се назовава с втората лексикална основа на думата — Саракш. Ние от „Моята библиотека“ решихме да възвърнем автентичното изписване на тази култова за феновете на Стругацки дума — а именно „массаракш“ — Бел.NomaD.