Такова нелепо отношение към материала навяваше печални размисли в земния жител. Имаше чувството, че Хипопотама не е никакъв професор, а само инженер-ментоскопист, подготвящ материали за истинската комисия по контактите, с която на Максим му предстоеше да се срещне, но кога ще стане това, не бе ясно. Тогава излизаше, че ученият е доста примитивна личност, нещо като момченце, което във филма „Война и мир“ се интересува само от баталните сцени. Това беше обидно. Максим бе представител на Земята и, честна дума, имаше всички основания да разчита на по-сериозен партньор за контакт.
Наистина можеше да се предположи, че този свят е разположен на кръстопътя на неведоми междузвездни трасета и гостите от други планети тук не са рядкост. Поради това не създават специални авторитетни комисии за всеки новопристигнал, а изцеждат от него интересуващата ги информация и приключват. В полза на това предположение говореше оперативността, с която хората с лъснатите копчета, явно не специалисти, се бяха ориентирали в ситуацията, и без всякакво колебание го отпратиха право където трябва. А може би някакви нехуманоиди, идвали преди, бяха оставили толкова лоши спомени, че сега аборигените се отнасят с определено недоверие към всички представители на други планети. В такъв случай, заниманията на професора с ментоскопа бяха само имитация на контакт, печелене на време, докато други високи инстанции решаваха съдбата на Максим.
„Така или иначе, положението ми е лошо — реши той, давейки се с последното парче. — Трябва по-бързо да науча езика и всичко ще се изясни.“
— Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим.
Младежът въздъхна и стана. Излязоха в мръсносиния дълъг коридор, отдясно и отляво на който се редяха еднакви затворени врати — същите като тази на неговата стая. Никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу зад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени другопланетни жители, очакващи съдбата си.
Риба вървеше с широка мъжка крачка, права, като че глътнала бастун, и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметиката и бедната жена не ползваше такива средства. С редките си безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с огромните си, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите си краченца навярно беше невъзможно да има високо самочувствие, освен пред чуждопланетни същества, и то ако не са хуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше с нея пренебрежително, а Хипопотама изобщо не я забелязваше и използваше обръщението „Ъъъ…“, което вероятно съответстваше на интеркосмическото „Еее…“. Максим си спомни за своето, също не много добро, отношение и почувствал угризение, я догони, погали я по костеливото рамо и каза:
— Нолу е юнак и добра…
Тя вдигна към него изпосталялото си лице и като никога заприлича на учудена платика. Отмести ръката му, намръщи едва забележимите си вежди и строго рече:
— Максим лош. Мъж. Жена. Не трябва.
Младежът се сконфузи и пак изостана.
Така стигнаха края на коридора. Риба бутна вратата и влязоха в голямата светла стая, която той наричаше приемна. Прозорците бяха обезопасени с правоъгълни решетки от дебели железни пръчки. Високата, тапицирана с кожа врата водеше към лабораторията на Хипопотама, а пред нея винаги стояха двама много едри и малко подвижни аборигени, които не отговаряха на поздрави и като че ли постоянно се намираха в транс.