Жената веднага влезе в лабораторията и остави Максим в приемната. Той поздрави и, както винаги, не му отговориха. Вратата остана открехната, оттам се чуваше гръмкият ядосан глас на учения и звънкото прещракване на включения ментоскоп. Максим отиде до прозореца и се загледа в мъгливия мокър пейзаж, в гористата равнина, разсечена от лентата на автострадата, във високата метална кула, едва видима в мъглата. Гледката бързо му омръзна и, без да чака да го поканят, влезе в лабораторията.
Тук, както обикновено, приятно миришеше на озон и мигаха дублиращите екрани. Плешивият измъчен асистент с незапомнящо се име и с прякор Лампион се преструваше, че настройва апаратурата, но всъщност с интерес се вслушваше в избухналия в лабораторията скандал.
На стола, зад бюрото на Хипопотама, седеше непознат човек с квадратно лице, лющеща се кожа и зачервени подпухнали очи. Професорът стоеше пред него разкрачен, с ръце, подпрени на кръста, и приведен напред. Крещеше. Шията му беше потъмняла, плешивото теме пламтеше с пурпура на залязващо слънце, от устата му във всички посоки хвърчеше слюнка.
Стараейки се да не привлича вниманието към себе си, новодошлият тихо отиде до работното си място и също толкова тихо поздрави асистента. Лампион — нервно, измъчено същество — ужасен скочи и се подхлъзна на дебелия кабел. Младежът едва успя да го хване за раменете. Нещастникът се отпусна и затвори очи. Странен човек беше и до смърт се страхуваше от Максим. Отнякъде безшумно изникна Риба с отворено флаконче, което веднага поднесе под носа на асистента. Мъжът хлъцна и се свести. Максим го подпря на железния шкаф и побърза да се отдалечи.
Седна на стола си и видя, че непознатият е престанал да слуша Хипопотама и внимателно го разглежда. Младежът приветливо се усмихна. Мъжът леко кимна. Тогава професорът тресна с юмрук по масата и сграбчи телефона. Непознатият се възползва от възникналата пауза, произнесе няколко думи, от които Максим разбра само „трябва“ и „не трябва“, взе от бюрото лист плътна синкава хартия с яркозелен кант и я размаха пред лицето на професора. Хипопотама с досада махна с ръка и започна да вика в телефонната слушалка. „Трябва“, „не трябва“ и неразбираемото „массаракш“ се сипеха от него като от рог на изобилието. Всичко свърши с това, че Хипопотама ядосано тресна слушалката, кресна още няколко пъти срещу непознатия, като го оплю целия, изхвърча през вратата навън и я затръшна.
Човекът избърса с носна кърпа лицето си, стана, отвори дългата плоска кутия, сложена на перваза, и извади от нея някакви тъмни дрехи.
— Елате — каза той. — Облечете се.
Максим погледна към Риба.
— Вървете — каза тя. — Обличайте се. Трябва.
Жителят на Земята разбра, че в съдбата му най-сетне е настъпил дългоочакваният поврат. Забравил за наставленията на Риба, той веднага хвърли торбестата роба и с помощта на непознатия облече новите дрехи. Това одеяние не се отличаваше нито с красота, нито с удобство, но беше абсолютно същото, както и на непознатия. Можеше да се предположи, че онзи е пожертвал собствените си излишни дрехи, защото ръкавите на куртката бяха къси, а панталонът отзад висеше като чувал и се смъкваше. Останалите го гледаха одобрително. Непознатият мърмореше нещо насърчително. Риба, с омекнало изражение, доколкото това беше възможно за платика, гладеше раменете му и опъваше куртката. Дори Лампион, скрит зад пулта, измъчено се усмихваше.
— Да вървим — подкани го непознатият и тръгна към вратата.
— Довиждане — каза Максим на жената. — И благодаря — добави той на руски.
— Довиждане — отговори тя. — Максим добър. Снажен. Трябва.
Изглеждаше трогната. Или може би бе угрижена, че костюмът не му бе по мярка. Максим махна с ръка на бледия асистент и тръгна след непознатия.
Минаха през няколко стаи, пълни с недодялани архаични апарати. С гърмящия и скърцащ асансьор слязоха на първия етаж и попаднаха в обширния нисък вестибюл, където преди няколко дни Гай беше довел Максим. И отново се наложи да чака, докато хората попълваха някакви документи. Едно смешно човече с нелепа шапка драскаше на розови бланки, непознатият — на зелени, а една очилата девойка ги подпечатваше. После си разменяха бланките, грешаха, крещяха си един на друг и хващаха телефоните. Най-сетне човечето с нелепата шапка взе двете зелени и едната розова бланка, скъса последната на две половини и даде едната на жената. Непознатият получи две розови, една синя и кръгъл метален жетон с гравиран надпис. После ги връчи на високия човек със светли копчета, стоящ до вратата. Вече бяха излезли на улицата, когато високият изведнъж започна дрезгаво да крещи, червеноокият непознат се върна, защото се оказа, че е забравил едно синьо картонено квадратче, грабна го и с въздишка го пъхна в пазвата си. Едва сега Максим, който беше мокър от дъжда, можа да влезе в безсмислено дългата кола и седна от дясната страна на червеноокия, пъшкащ раздразнено и повтарящ любимото възклицание на Хипопотама: „массаракш“.