Колата заръмжа, плавно потегли напред, измъкна се от неподвижната маса други мокри и празни коли, пресече голямата асфалтирана площадка пред сградата, заобиколи огромната леха с вехнещи цветя и излезе на шосето, където рязко спря.
— Массаракш — непознатият отново изсъска и загаси двигателя.
По шосето се влачеше дълга колона от еднакви камиони с метални каросерии, боядисани в маскировъчни цветове. Над железните бордове стърчаха редове неподвижни заоблени предмети от влажен блестящ метал. Машините се движеха бавно, на равни интервали, равномерно бучаха и разнасяха ужасни зловонни газове.
Максим огледа своята врата, съобрази кое за какво е и вдигна стъклото. Шофьорът, без да го поглежда, произнесе дълга и съвършено неразбираема фраза.
— Не разбирам — каза младежът.
Другият обърна към него учуденото си лице и, съдейки по интонацията, нещо попита. Максим поклати глава.
— Не разбирам — повтори той.
Онзи сякаш се учуди още повече, бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, пълна с бели пръчици. Една пъхна в устата си, предложи и на спътника си. От вежливост той взе картонената кутия и започна да я разглежда. Тя миришеше силно на някакви сухи растения. Извади една пръчица, отхапа парченце от нея и плю. Това не беше храна.
— Не трябва — каза той и върна кутийката. — Не е вкусно.
Мъжът го гледаше с полуотворена уста. Бялата пръчица висеше залепнала на устната му. Земният жител в съответствие с местните правила докосна с пръст върха на носа си и се представи: Максим. Червеноокият нещо промърмори, в ръката му се появи пламъче, допря до него края на бялата пръчица и колата веднага се напълни с отвратителен дим.
— Массаракш! — извика с негодувание Максим и отвори вратата. — Не трябва!
Той разбра какви са тези пръчици. Когато пътуваха с Гай, почти всички мъже тровеха въздуха със същия дим, но използваха за това не бели пръчици, а къси и дълги дървени предмети, които приличаха на старовремски детски свирки. Те вдишваха някакъв наркотик — несъмнено, крайно вреден обичай — и тогава го утешаваше само това, че симпатичният Гай очевидно също категорично беше против.
Непознатият побърза да изхвърли наркотичната пръчица през прозореца и кой знае защо, размаха длан пред лицето си. Максим за всеки случай също махна с ръка, след което отново се представи. Разбра се, че мъжът се казва Фанк, и с това разговорът приключи. Около пет минути те седяха, разменяха си доброжелателни погледи, поред сочеха безкрайната редица камиони и повтаряха „массаракш“. Накрая безкрайната колона свърши и Фанк излезе на шосето.
Навярно бързаше много, защото веднага направи нещо, от което двигателят издаде кадифен рев, после включи някакво ужасно виещо устройство и, без да спазва, както се струваше на Максим, никакви правила, се понесе по автострадата, изпреварвайки колоната. На косъм се разминаваше с колите, идващи насреща.
Едва не излетяха от платното, подминавайки една широка червена кола с много мокър шофьор, минаха край дървена каруца с криволичещи колела със спици, влачена от мокро изкопаемо животно. После сирената прогони в канавката група пешеходци с брезентови плащове и полетяха под сянката на мокри дървета с широки корони, посадени на равни интервали от двете страни на пътя. Фанк все повече увеличаваше скоростта, насрещният вятър ревеше в обтекателите, сирената разчистваше пътя, колите пред тях се притискаха към банкета. Машината се струваше на Максим непригодна за такива скорости, прекалено нестабилна и от това малко му беше неприятно.
Скоро край пътя се появиха къщи. Автомобилът навлезе в града и Фанк беше принуден рязко да намали скоростта. От гарата Максим и Гай се качиха на обществен транспорт, който бе претъпкан с пътници. Главата му опираше в тавана, около него се караха и пушеха, настъпваха го, подпираха го с някакви твърди предмети. Беше вече тъмно, отдавна немитите стъкла бяха ужасно мръсни, отразяваха мътната светлина на лампите на вътрешното осветление и той не успя да разгледа града. Сега получи тази възможност.
Улиците бяха непропорционално тесни и буквално гъмжаха от коли. Автомобилът на Фанк едва пълзеше, заобиколен от всички страни от най-разнообразни превозни средства. Пред тях, закрил половината небе, се извисяваше задният борд на фургон, покрит с безвкусни разноцветни надписи и груби изображения на хора и животни. Вляво пълзяха два еднакви автомобила, пълни с жестикулиращи мъже и жени. Жените бяха ослепително красиви, не като Риба. Още по-вляво, подрънквайки, се движеше някаква разновидност на електрически влак, сипещ сини и зелени искри и претъпкан с пътници, които на гроздове висяха по вратите. Отдясно имаше тротоар — асфалтова алея, забранена за превозни средства. По него се движеше гъст поток от хора, облечени в мокри сиви и черни дрехи. Блъскаха се, задминаваха се, заобикаляха се един друг, пробиваха си път с рамо и току влизаха в ярко осветените врати и се смесваха с тълпите зад огромните изпотени витрини, а понякога се струпваха на едно място и образуваха задръствания. Протягаха шии и се мъчеха нещо да видят. Имаше много изпити и бледи лица, които приличаха на лицето на Риба. Почти всички бяха грозни, болезнено мършави, бледи, неловки, ъгловати. Но правеха впечатление на доволни хора: често и охотно се смееха, държаха се непринудено, очите им блестяха, отвсякъде се чуваха гръмки оживени гласове. „Все пак този свят е достатъчно добре организиран“ — мислеше си Максим. Улиците, макар и мръсни, не бяха пълни с боклуци. Къщите изглеждаха доста жизнерадостно, навсякъде прозорците светеха заради сумрачния ден — значи поне недостиг на електроенергия нямаше. Весело мигаха разноцветните светлини на рекламите, а що се отнася до издължените лица, то при такова ниво на уличния шум и замърсеност на въздуха, бе трудно да се очаква друго. Този свят бе беден, не съвсем здрав… и въпреки това достатъчно благополучен, ако се съдеше по вида му.