Избутаха Максим до стената на някаква къща, притиснаха го до мокра стъклена витрина. Протегнал шия, видя над главите как жълтият квадратен автомобил с метално стържене се размърда и заблестя с ярки светлини. Проби си път през множеството от хора и коли и изчезна.
4
Късно вечерта Максим почувства, че този град му е дошъл до гуша, че няма желание нищо повече да разглежда и е гладен. Цял ден беше на крак, видя извънредно много, не разбра почти нищо, научи просто с подслушване няколко нови думи и разгада значението на няколко тукашни букви по фирмите и афишите. Нещастният случай с Фанк го смути и учуди, но общо взето беше доволен, че отново е сам. Обичаше самостоятелността и тя му липсваше в лошо проветрявания пететажен термитник на Хипопотама. След кратък размисъл реши временно да се загуби. Вежливостта си е вежливост, но информацията си е информация. Разбира се, процедурата на контакта е нещо свято, но пък друг случай да получи обективни сведения едва ли ще има.
Градът порази въображението му. Цялото движение тук се извършваше или по земята, или под нея, огромни пространства между къщите и над тях не се използваха, а бяха предоставени на дима, дъжда и мъглата. Градът беше сив, опушен, безцветен и някак еднакъв навсякъде — не с къщите, между които имаше някои доста красиви, не с еднообразно щъкащите по улиците тълпи, не с безкрайната си влага и изумителната безжизненост на камъка и асфалта — бе един и същ в най-главното. Приличаше на гигантски часовников механизъм, в който няма повтарящи се детайли, но всичко се движи, върти, съединява и разединява във вечен ритъм, чиято промяна би означавала само едно: повреда, авария, спиране. След улиците с високи каменни здания идваха улички с малки дървени къщички, гмежта на тълпата се сменяше с пустотата на обширни площади, сивите, кафявите и черните костюми под елегантните наметала се редуваха със сиви, кафяви и черни дрипи под парцаливи избелели шлифери, равномерният монотонен шум се сменяше изведнъж с дивия рев на сигналите, воплите и пеенето. Всичко това бе взаимосвързано, твърдо скрепено, отдавна зададено от някакви неведоми вътрешни зависимости и нищо нямаше самостоятелно значение. Всички хора си приличаха, действаха еднакво и беше достатъчно да се вгледаш и да разбереш правилата за преминаването на улиците, за да се изгубиш, да се разтвориш сред останалите и да можеш да се движиш с тълпата хиляда години, без да привлечеш никакво внимание. Вероятно този свят бе достатъчно сложен и се управляваше от множество закони и Максим откри най-главния: прави това, което правят всички и така, както го правят. За първи път през живота си му се искаше да бъде като всички. Бе виждал отделни хора, които постъпваха не като всички, и те предизвикваха в него истинско отвращение, защото се движеха напряко на потока, олюляваха се, хващаха идващите насреща, подхлъзваха се и падаха, а от тях вонеше гадно, хората ги заобикаляха и не ги докосваха, а някои от тях оставаха да лежат край стените на дъжда. И Максим правеше като всички. Заедно с тълпата влизаше в кънтящите обществени складове с мръсни стъклени покриви. Заедно с всички ги напускаше и се спускаше под земята. Напъхваше се в препълнените електрически влакове. Носеше се някъде сред невъобразим грохот и дрънчене. Подхванат от потока, отново излизаше на повърхността на някакви улици, абсолютно еднакви с предишните.
После настъпи вечерта, светнаха мъждукащи фенери, окачени високо над земята, които почти нищо не осветяваха, на големите улици стана съвсем тясно и отстъпвайки пред тази теснота, Максим попадна в някаква полупразна и полутъмна уличка. Тук разбра, че за днес му стига, и спря.
Видя три светещи златисти кълба, мигащ син надпис от стъклени неонови тръби и врата, водеща към някакво сутеренно помещение. Вече знаеше, че с три златисти кълба като правило тук се обозначават местата за обществено хранене. Слезе по нащърбените стъпала и видя малка зала с нисък таван, десетина празни масички, под, посипан с дебел слой чисти стърготини, осветен стъклен бюфет с бутилки с разноцветни течности. В закусвалнята нямаше почти никой. Зад никелирания щанд до бюфета бавно се движеше пълна възрастна жена в бяла престилка със засукани ръкави; малко по-далеч, зад кръгла масичка, седеше в небрежна поза нисък набит човек с бледо квадратно лице и гъсти черни мустаци. Тук никой не викаше, не се суетеше и не пушеше.