Максим влезе, избра си масичка по-далеч от щанда и седна. Дебелата жена го забеляза и каза нещо с висок дрезгав глас. Мустакатият също го погледна с празни очи, обърна се, взе стоящата пред него висока чаша с прозрачна течност, отпи и я остави. Някъде се хлопна врата и в залата се появи миловидна девойка с бяла дантелена престилка, намери с поглед Максим, приближи се, опря пръсти в масичката и загледа някъде над главата му. Имаше чиста нежна кожа, прозрачен мъх на горната устна и красиви сиви очи. Максим галантно докосна върха на носа си и произнесе:
— Максим.
Момичето го погледна с изумление, сякаш едва сега го видя за пръв път. Беше толкова мила, че младежът неволно се ухили до ушите. Тогава тя също се усмихна, посочи нослето си и каза:
— Рада.
— Добре — рече младежът. — Вечеря.
Тя кимна и попита нещо. За всеки случай той също кимна. Засмян я проследи с поглед — тя бе слабичка, ефирна и бе доказателство, че и в този свят има красиви хора.
Дебелата жена произнесе дълга свадлива фраза и се скри зад щанда. „Тук си умират за щанда“ — помисли си Максим и забеляза, че мустакатият го наблюдава. Гледаше го враждебно, недружелюбно. Самият той също беше неприятен. Не разбираше защо, но му приличаше на вълк или на маймуна. Нека ме зяпа. Не ме интересува.
Рада се появи отново и постави пред Максим чиния с топло ястие от месо и зеленчуци и дебелостенна чаша с пенлива течност.
— Добре! — каза Максим и подканващо потупа стола до себе си.
Много му се искаше момичето да седи тук, докато той се храни, да му разказва нещо, да послуша гласа й и да я накара да почувствува, че му харесва и че му е приятно с нея.
Но тя само се усмихна и поклати глава. Каза нещо. Максим разбра само думата „седя“ и отиде до бара. „Жалко“ — помисли си той. Взе двузъбата вилица и започна да яде, мъчейки се същевременно от трийсетината думи, които знаеше, да състави изречение, което да изразява дружелюбие, симпатия и потребност от общуване.
Рада се бе облегнала с гръб на бара, скръстила ръце и от време на време поглеждаше към него. Щом очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг и Максим изпитваше известно учудване, защото усмивката на девойката с всеки следващ път ставаше все по-бледа и несигурна. Той изпитваше твърде разнородни чувства. Приятно му бе да я гледа, но това усещане се смесваше с нарастващо безпокойство. Храната, която се оказа неочаквано вкусна и питателна, му доставяше удоволствие. Същевременно чувствуваше върху себе си тежкия поглед на мустакатия и безпогрешно долавяше излъчващото се от дебелата жена недоволство. Той внимателно отпи от чашата — това беше студена, освежаваща, но прекалено силна бира.
Мустакатият каза нещо и Рада се приближи до масичката му. Между тях започна приглушен разговор — неприятен и враждебен, — но в този момент някаква муха взе да досажда на Максим и се наложи да я прогони. Насекомото беше едро, силно и нагло, налиташе сякаш от всички страни едновременно, бръмчеше и жужеше, все едно му се обясняваше в любов, не искаше да отлети, желаеше да бъде тук, с него и неговата чиния, да се разхожда по тях, да ги плюе, беше упорита. Максим направи неточно движение и мухата падна в бирата. Той гнусливо премести чашата на друга масичка и продължи да се храни. Приближи се Рада и вече без усмивка, гледайки встрани, попита нещо.
— Да — за всеки случай каза Максим. — Рада е добра.
Тя го погледна с нескрита уплаха, отиде до бара и се върна с чинийка, на която носеше чашка с кафява течност.
— Вкусно — рече младежът, като гледаше момичето нежно и загрижено. — Какво, лошо ли ви е? Рада, седнете тук да поприказваме. Трябва да говорим. Не бива да си отивате.
Тази старателно обмислена реч направи на Рада неочаквано лошо впечатление. Стори му се, че още миг и ще заплаче. Във всеки случай устните й затрепериха, прошепна нещо и избяга. Дебелата жена възмутено произнесе няколко думи. „Правя нещо не както трябва“ — тревожно си помисли той. Нямаше представа какво именно. Разбираше само, че и мустакатият и жената не искат Рада да „седи“ и „говори“ с него. Но доколкото те явно не бяха представители на администрацията или стражи на реда и доколкото той очевидно не нарушаваше никакви закони, вероятно не трябваше да взема под внимание мнението на тези сърдити хора.
Мустакатият тихо, но с доста неприятен тон произнесе нещо през зъби, на екс изпразни чашата си, измъкна изпод масичката дебел черен бастун, стана и бавно се приближи до Максим. Седна срещу него, сложи бастуна напреко върху масата и, без да го гледа, но очевидно обръщайки се към него, започна бавно да цеди тежки думи, често повтаряйки „массаракш“. Речта му се стори на младежа също така черна и полирана от честа употреба като уродливия му бастун. В нея се чувстваше заплаха, предизвикателство, неприязън и всичко това странно се съчетаваше с равнодушния тон, безстрастното лице и пустотата в стъкления поглед на безцветните му очи.