Максим почиваше, отпуснал изтръпналите си ръце. В краката му мъчително се гърчеше мустакатият водач. От раненото рамо на младежа течеше кръв. И в този момент Рада го хвана за ръката, изхлипа и прекара дланта му по мокрото си лице. Той се огледа. Върху мръсния цимент лежаха телата. Той машинално ги преброи — шестима заедно с водача и си помисли, че двама са успели да избягат. Беше му неописуемо приятно докосването на Рада, знаеше, че е постъпил така, както е трябвало, и е направил точно това, което е било необходимо — нито повече, нито по-малко. Които успяха, избягаха. Той не искаше да ги гони, въпреки че можеше — дори чуваше как панически тропат обувките им в края на тунела. А тези, които не можаха да избягат, лежаха. Някои умираха, а други вече бяха мъртви. Разбираше, че все пак това са хора, а не маймуни или панцерни вълци, въпреки че диханието им беше зловонно, докосванията гадни, а намеренията — хищни и отвратителни. И въпреки това той чувстваше известно съжаление, сякаш беше загубил някаква чистота, неотделимо късче от душата на бившия Максим, и знаеше, че предишното му „аз“ е изчезнало завинаги. Изпитваше странна горчивина, но едновременно с това и непозната гордост.
— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада.
И той послушно тръгна подир нея.
— С една дума, вие го изтървахте.
— Нищо не можах да направя… Знаете как стават тези неща…
— Дявол да го вземе, Фанк! От вас не се искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.
— Зная, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…
— Достатъчно. Какво предприехте?
— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Нищо не знае. Ако той се върне, Мегу веднага ще ми съобщи. Наблюдавам всички психиатрични заведения. Той не може да избяга далече, просто няма да му позволят, прекалено бие на очи.
— Друго?
— Заповядах на моите хора в полицията да следят за всички произшествия, дори за нарушаването на правилата за улично движение. Той няма документи.
Ще ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е въпрос на два-три дни… Проста работа.
— „Проста“… Какво по-просто имаше от това да отидете с кола в телевизионния център и да докарате тук човека? Но вие дори и с това не се справихте.
— Виновен съм. Но така се стекоха обстоятелствата…
— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли изглежда като луд?
— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и охранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като ненормален с вечната си идиотска усмивка и кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато се държи като глупак…
— Разбирам. Одобрявам мерките ви… И още нещо, Фанк. Свържете се с нелегалните.
— Моля?
— Ако не го намерите в близките дни, той непременно ще се появи при тях.
— Не разбирам какво ще прави дивак в съпротивата.
— Там има много диваци. И не задавайте глупави въпроси, Фанк. Правете каквото ви казвам. Ако го изпуснете още веднъж, ще ви уволня.
— Втори път няма да се случи.
— Радвам се за вас… Какво още?
— Любопитен слух за Мехура.
— За Мехура? Какво именно?
— Извинете, Страннико… Ако разрешите, бих предпочел шепнешком, на ухото…
Част втора
Гвардеец
5
Господин ротмистър Чачу завърши инструктажа и заповяда:
— Капрал Гаал, изчакайте. Останалите са свободни.