— Оратор ли?
— Оратор… Да, не си оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Думите ти бяха правилни, хубави. Но вкъщи много интересно ми разказваше за задачите на Гвардията и за положението в страната. Защото говореше със свои думи. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път с клишета. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Обиди ли се?
Гай не се засегна. Тоест, някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори като господин ротмистър Тоот. Но ако се замислиш, и Серембеш, и Тоот повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за този период не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…
— А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на командира си?
— Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. — Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и чуваш забележките ми, когато бъркаш в изчисленията.
— Това е вкъщи! — проницателно каза Гай. — Там всичко може.
— Ами ако по време на стрелба ти грешно ни дадеш прицела? Например не внесеш поправка за вятър. А?
— В никакъв случай — твърдо каза Гай.
— Значи да стреляме грешно? — изуми се Максим.
— Ще стреляте, както ви е заповядано — строго каза Гай. — За тези десет минути, Мак, ти наприказва глупости за петдесет денонощия арест. Разбра ли?
— Не, не разбирам… Ами по време на бой?
— Какво?
— Ако дадеш грешен прицел. А?
— Хм… — каза Гай, който досега нито веднъж не беше командвал по време на сражение.
Той изведнъж си спомни за едно разузнаване с бой, когато капрал Бахту не можа да разчете правилно картата, навря секцията си под кинжалния огън на съседната рота и сам загина заедно с половината от хората си. „Всъщност ние знаехме, че е сбъркал, но никой и не помисли да му посочи грешката. Господи — съобрази изведнъж Гай, — на нас изобщо не ни дойде наум, че можем да го поправим. Заповедта на командира е закон, дори нещо повече, защото законите все пак понякога се обсъждат, а да коментираш заповед е лудост, не може, вредно е и просто е опасно… А ето че Максим не разбира това и просто не го признава. Колко пъти досега е ставало така: той отхвърля нещо съвсем очевидно и не можеш да го убедиш, точно обратното, започваш сам да се съмняваш, свят ти се завива, съвсем се шашардисваш. Не, все пак той не е обикновен човек, той е рядък, изключителен екземпляр. Езика научи за месец. Граматиката за два дни. За още толкова изчете всичко, което имам. Математиката и механиката познава по-добре от господа преподавателите, а в нашия курс те са истински специалисти. Или да вземем чичо Каан…“
В последно време старецът адресираше всичките си монолози на масата предимно към Максим. Нещо повече, неведнъж беше дал да се разбере, че Максим очевидно е единственият човек, който в наше време проявява такива способности и такъв интерес към изкопаемите животни. Той рисуваше на хартия някакви ужасни зверове, а Максим рисуваше други, още по-странни, и двамата спореха кои от тези същества са по-древни, кой от кого е произлязъл и защо е станало така. Позоваваха се на научните книги от чичовата библиотека и въпреки това имаше случаи, когато Максим не даваше на стареца да си отвори устата, при това Гай и Рада не разбираха нито дума, а чичото ту крещеше до пресилване, ту късаше на парчета рисунките, тъпчеше ги, наричаше Максим невежа, по-голям глупак от тъпанаря Шапшу, ту изведнъж започваше яростно да чеше с две ръце рядката сива растителност на тила си и мърмореше със смаяна усмивка: „Смело, массаракш, смело… Вие имате фантазия, младежо!“ Особено добре Гай помнеше вечерта, когато старецът беше поразен като от гръм от твърдението на Максим, че някои от допотопните твари са се придвижвали на задни крака — твърдение, което изглеждаше много просто и естествено решаваше някакъв стар научен спор…
Максим има познания по математика, по механика, военната химия знае превъзходно, палеонтологията — Господи, кой в наше време разбира от нея! — Но той я познава. Рисува като художник, пее като артист… и е добър, неестествено добър. Победи бандитите, би се сам срещу осем души с голи ръце. Друг на негово място щеше да навири нос и да гледа всички отвисоко, а той се измъчваше, по цели нощи не спеше, сърдеше се, когато го поздравяваха и му благодаряха. Веднъж избухна — побеля целият и кресна, че е нечестно да хвалят някого за убийство… Господи, какъв проблем беше, докато го уговоря да постъпи в Гвардията! Всичко разбирам, казва, с всичко съм съгласен, но нали там ще трябва да стрелям по хора. Обяснявам му, че не по хора, а по дегенерати, които са по-големи гадове от ония бандити. Разбрахме се, слава Богу, че отначало, докато свикне, само ще ги обезоръжава. Смешно е, и е някак страшно. Ненапразно казва, че е дошъл от друг свят. Знам го аз този друг свят. Дори книга има за него в чичовата библиотека — „Мъгливата Страна Зартак“. Има, както пише там, на изток долина Зартак, където живеят щастливи хора… И по описание са точно като Максим. И ето кое е най-чудното: ако някой от тях напусне долината си, веднага забравя къде е роден и как е живял преди, помни само, че е от друг свят. Чичо твърди, че няма такава долина, всичко това е измислица, има само планински хребет, наречен Зартак, където по време на онази война хвърлиха свръхбомби, така че планинците там за цял живот изгубили паметта си.