Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата; никой не отговори, само някакви птички над главата му зацвърчаха сърдито.
Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето. Ястието вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с трева и пак я помириса. После внимателно изгреба сивкавата пяна от повърхността и я изтръска върху въглените. Разбърка ястието, загреба малко, подуха и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но по-пикантно. Остави лъжицата, с две ръце внимателно свали котлето и го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза: „Закуската е готова!“ Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на дърветата и чуваше единствено пращенето на огъня и суетливото птиче цвърчене.
— Е, добре — каза той гласно. — Вие както искате, но аз пристъпвам към контакта.
Услади му се. И дали лъжицата беше прекалено голяма, или дремещите инстинкти се бяха разбушували, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Тогава се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите си усещания, внимателно избърса лъжицата, но не се удържа и още веднъж загреба от самото дъно от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново почисти лъжицата и я сложи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им благодари.
Скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в сянката, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците. Избираше най-големите. „Малко сол и пипер ви трябва — мислеше той. — Ама нищо, за първи контакт и така ще минете. Сега ще ви опека над огъня, цялата отрова ще се изпари от вас и ще станете истински деликатес, моят първи принос в културата на този обитаем остров, а вторият ще бъдат позитронните емитери…“
Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че някой го гледа. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет, бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава.
От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице с големи тъжни очи, с унило отпуснати ъгълчета на устата, гледаше го без никакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше го не като човек от друг свят, а като че е някакво досадно домашно животно, което пак се е завряло не където трябва. Няколко секунди се гледаха и Максим чувстваше как тъгата, извираща от това лице, изпълва къщата, гората, цялата планета, целия околен свят — и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много пъти е било едно и също, много пъти пак ще бъде и няма никакво спасение от тази сива, унила, плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и младежът се обърна към вратата.
Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене цялата каса, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен кариран комбинезон. Под буйните червени коси към Максим гледаха пронизващи сини очички, втренчени, много зли и въпреки това някак весели — може би поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат здравеняк явно също не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но беше привикнал да се справя с тях бързо, грубо и решително, без всякакви там контакти и прочее излишни усложнения. На шията му висеше в калъф дебела метална тръба със зловещ вид, и той насочи дулото на този инструмент за разправа с пришълци право към корема на Максим. Веднага стана ясно, че никога не е чувал нито за това, че човешкият живот е висша ценност, нито за Декларацията за правата на човека, нито задругите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък и за самия хуманизъм, а и да му разкажеш за тях, няма да повярва.
Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби, усмихна се още по-широко и произнесе нарочно отчетливо: „Мир! Дружба!“
Унилата личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна фраза, след което напусна района на контакта и, съдейки по звуците отвън, започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се раздвижи и от нея излязоха ръмжащи, ревящи и дрънчащи звуци, които веднага напомниха на Максим за железния дракон от кръстопътя.
— Да! — каза Максим и енергично кимна. — Земя! Космос!
Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна към издънения таван.