— Максим! — продължаваше младежът, като сочеше гърдите си. — Максим! Казвам се Максим! — За по-голяма убедителност той се тупна в гърдите като разярена горила: — Максим!
— Махх-сим! — изрева червенобрадият със странен акцент.
Без да сваля очи от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи и тракащи звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата „Мах-сим“, в отговор на което невидимата унила личност започна да издава ужасяващо печални фонеми. Червенобрадият опули сините си очи, раззина пълната си с жълти зъби уста и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност на положението стигна най-после до него. След като се насмя, човекът избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното оръжие и направи недвусмислен знак: „Хайде, излизай!“
Максим се подчини с удоволствие. Застана пред къщата и отново протегна пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я насам-натам, помириса я и я хвърли встрани.
— Недей де! — възрази Максим. — Ще си оближете пръстите…
Наведе се и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Потупа Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, накара го да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим не го слушаше. Гледаше унилия, който седеше срещу него и сушеше на огъня някакъв голям мръсен парцал. Единият му крак беше бос, непрекъснато мърдаше пръстите си, които бяха пет. Пет, а не шест.
2
Гай седеше на ръба на пейката до прозореца, полираше кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи. Главата на капрала беше наведена настрани, той се пулеше, лявата му ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червена рамка, а с дясната бавно изписваше калиграфски букви. „Добре го прави — помисли си Гай с известна завист. Тоя дърт мастилен пръч е двайсет години в гвардията, и през цялото време е писар. Я как се е опулил. Той е гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще изплези… ето, направи го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко, че ще заминавам, защото момчетата и господа офицерите тук са свестни, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца.
Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, настлана със стари шестоъгълни плочи. От двете й страни се белееха стените на дългите еднакви постройки на администрацията и инженерния персонал. Госпожа Идоя вървеше, придържайки полата си. Бе едра и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата си да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новобранец с изгладена униформа и нахлузена до ушите барета, взе с оръжието „за почест“. После минаха два камиона с възпитаници, сигурно ги караха на ваксиниране… А така, прасни му един, да не се подава навън, тук да не му е булевард…
— Та как все пак се пише името ти? — попита Варибобу — Гаал ли? Или може само Гал?
— Съвсем не — каза Гай. — Гаал ми е фамилията.
— Жалко — каза Варибобу, замислено смучейки перото. — Ако беше Гал, точно щеше да се побере в реда…
„Пиши, пиши, мастилнице — помисли Гай. Няма защо да икономисваш редовете. И това ми било капрал… Копчетата ти са зеленясали, капрале. Два медала имаш, но всички знаят, че не се научи да стреляш като хората…“
Вратата се отвори и в канцеларията стремително влезе ротмистър Тоот със златната превръзка на дежурен на ръкава. Гай скочи и тракна с токове. Капралът се надигна, без да престава да пише. Дъртият му пръч! И това ми било капрал…
— Аха… — произнесе господин ротмистърът и смъкна с отвращение противопрашната маска. — Редник Гаал. Знам, знам, напускате ни. Съжалявам. Но се радвам. Надявам се, че в столицата ще служите също толкова усърдно.
— Тъй вярно, господин ротмистър! — развълнуван каза Гай.
От вълнение чак го засърбя носът. Много обичаше господин ротмистъра Тоот, културен офицер, бивш преподавател в гимназия. Оказа се, че и господин ротмистърът беше обърнал внимание на Гай.
— Можете да седнете — каза господин офицерът и се приближи към бюрото си. Без да сяда, бегло погледна документите и взе телефона. Гай тактично се обърна към прозореца.
На улицата нищо не се беше променило. Капралският състав изтопурка към столовата — бе време за обяд. Гай тъжно ги изпроводи с поглед. Ще влязат в стола, капрал Серембеш ще изкомандва да свалят баретите за „Благодарственото слово“, трийсет гърла ще изпеят „Словото“. Над тенджерите се вдига пара, блестят чиниите, й старият кокал Дога вече е готов да разкаже изтъркания си виц за войника и готвачката… Ей богу, жал му беше да заминава. Службата е опасна, климатът е нездравословен, и дажбата е много еднообразна — само консерви, но въпреки това… Тук поне точно знаеш, че си нужен, че без теб не може, тук направо с гърди посрещаш зловещия натиск от Юг и го чувстваш: колко приятели погреба, зад лагера има цяла гора от колове с ръждиви каски… Но затова пък отива в столицата! Там няма да пратят случаен човек, а мястото не е курорт… Казват, че там от Двореца на Отците се виждат всички гвардейски плацове, така че някой от Отците наблюдава всеки строй, тоест не непрекъснато, но от време на време поглежда. Гай се изпоти: ни в клин, ни в ръкав си представи, че го извикват пред строя, а той на втората крачка се спъва и пльосва пред краката на командира, автоматът издрънчава върху паважа, баретата отхвърча кой знае къде… Да не дава Господ… Той въздъхна и крадешком се огледа. Да, столица е това! Всичко им е пред очите. Е, нищо де — другите нали служат. А там е Рада — сестричката, и смешният стар чичо с древните си кости и с допотопните костенурки… Ох, колко ми домъчня за вас, мили мои!