— Не бихте ли могли, ъъъ… как да се изразя… да формулирате мнението си за този субект? Професионално, ако мога така да се изразя…
— Съвсем не зная — каза Зеф. — Лишен съм от правото да практикувам професията си.
— Разбирам — каза господин Тоот, — всичко това е вярно. Н-но…
Зеф, опулил сините си очички, стоеше мирно. Господин ротмистърът очевидно беше объркан. Гай го разбираше добре. Случаят беше важен, сериозен. (Ами ако този дивак все пак е шпионин?) А господин щабният лекар Зогу, разбира се, е прекрасен гвардеец, блестящ гвардеец, но все пак е само щабен доктор. Докато рижата мутра Зеф, преди да прояви престъпни наклонности, много добре е разбирал от работата си, дори е бил знаменитост. Но и него човек можеше да го разбере. Всеки, дори престъпникът, иска да живее. А законът е безпощаден към осъдените на смърт: и най-малкото провинение води до изпълнение на присъдата. Веднага. Няма друг начин — живеем във време, когато милосърдието се превръща в жестокост и само жестокостта съдържа истинско милосърдие. Законът е безпощаден, но мъдър.
— Добре де — каза господин ротмистърът. — Добре… Но по човешки… — той спря пред Зеф. — Разбирате ли? Просто по човешки: смятате ли наистина, че той е луд?
Брадатият се забави с отговора.
— По човешки ли? — повтори той. — Е, разбира се, мога и да бъркам… И така, аз съм склонен да предполагам, че това е ярко изразен случай на раздвоение на личността, с изместване и заместване на истинското „аз“ с лъжливо. Изхождайки от професионалния си опит, бих препоръчал електрошок и флеосъдържащи препарати.
Капрал Варибобу крадешком записа всичко това, но не можа да измами ротмистъра. Той взе листчето му със записките и го пъхна в джоба си. Мах-сим отново заговори, обръщайки се ту към офицера, ту към Зеф — нещо искаше, горкият, от нещо не беше доволен, но в този момент вратата се отвори и влезе щабният лекар, комуто очевидно бяха прекъснали обяда.
— Здрасти, Тоот — свадливо каза той. — Какво има? Както виждам, жив и здрав сте, това ме радва. А този тип кой е?
— Възпитаниците го хванаха в гората — обясни ротмистърът, — подозирам, че е луд.
— Симулира — промърмори щабният лекар и си наля вода от гарафата. — Пратете го обратно в гората, нека работи.
— Той не е от нашите — възрази ротмистърът. И не знаем откъде се е взел. Подозирам, че някога са го пленили изродите, при тях се е побъркал и после е избягал при нас.
— Правилно — промърмори докторът. — Трябва да си побъркан, за да избягаш при нас. Той се приближи до задържания и веднага посегна към клепачите му. Младежът грозно се озъби и леко го отблъсна.
— Хайде-хайде! — каза лекарят и ловко го хвана за ухото. — Стой спокойно!
Задържаният се подчини. Обърна му клепачите, опипа, подсвирквайки си, шията и гърлото, сгъна и разгъна ръката му, после с пъшкане се наведе и го удари под коленете, върна се при гарафата и изпи още една чаша вода.
— Киселини — обясни той.
Гай погледна към Зеф. Червенобрадият, опрял гранатомета до краката си, стоеше встрани и с подчертано равнодушие гледаше стената. Лекарят пи вода и отново се зае с лудия. Опипваше го, почукваше го, гледаше зъбите му, два пъти го удари с юмрук в корема, после извади от джоба си плоска кутия, размота от нея кабел, включи го към мрежата и започна да допира кутията до разни места от тялото на дивака.
— Така — каза той, навивайки кабела. — И ням ли е на всичко отгоре?
— Не — отвърна господин ротмистърът. — Говори, но на някакъв непознат език. Не ни разбира. А това са рисунките му.
Господин щабният лекар погледна скиците.
— Така — каза той. — Интересно.
Измъкна писалката от ръцете на капрала и бързо нарисува върху една бланка котка така, както я рисуват децата, от чертички и кръгчета.
— Какво ще кажеш за това, приятел? — попита той, подавайки рисунката на лудия.
Без нито секунда да се замисля, младежът започна да чертае и до котката се появи странно, гъсто обрасло с косми животно с тежък неприятен поглед. Гай никога не беше виждал такъв звяр, но разбра, че това не е детска рисунка. Чудесно беше нарисуван, направо изключително. Да те е страх да го гледаш. Щабният лекар протегна ръка към писалката, но лудият се отдръпна и нарисува още едно животно — с огромни уши, сбръчкана кожа и дебела опашка вместо нос.
— Прекрасно! — извика господин лекарят и се плесна по бедрата.
Лудият не спираше. Сега рисуваше не жива твар, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в нея майсторски изобрази седнал човек, посочи го с пръст, после се тупна по гърдите и произнесе:
„Мах-сим“.
— Такова нещо той може да е видял при реката — обясни безшумно приближилият се Зеф. — Подобен апарат ние взривихме снощи. Но виж, чудовищата… — Той поклати глава.