— Това са големи подаръци. Няма да забравя.
— Тези неща не са от мен. Те дойдоха от ръцете на Талисмана. — В гласа й се чу настойчивост. — Трябва да се махнеш!
— Да, но как? — продума Стив.
Клиъруотър посочи завесата на вратата, докосна леко с пръст задната страна на колибата, после събра ръцете си да изобрази крила на птица, която лети.
— Когато ме чуеш да пея.
Стив кимна и прибра картата в друг джоб, а Клиъруотър излезе от колибата с правоъгълната кошница. Той я бе отворил при бързото претърсване. Вътре имаше шест гърнета с гъсто цветно мазило: едното беше черно, другите различни нюанси на кафяво. Той не беше разбрал за какво служат — досега.
Застана на колене, отиде до вратата и погледна. Кадилак седеше с гръб към колибата. Коленичила зад него, Клиъруотър рисуваше с малка пръчица черна линия върху лопатката му. Стив гледаше неспособен да възприеме видяното. Кожата на Кадилак сега беше медно-бронзова; на Клиъруотър кадифено-маслено-кафява — един-два нюанса по-тъмна от кожата на сестра му. Произволната шарка, резултат от дефектни мутантни гени, която беше неизличим белег на Плейнфолк и на техните южни братя, при Кадилак и Клиъруотър беше само камуфлаж, който им позволяваше да се смесят с останалата част от племето. Физически Кадилак сега беше неотличим от трекер. А умствено… той беше интелигентен и паметта му беше превъзходна, макар също като Мистър Сноу да не можеше да чете и да пише. Стив не беше имал възможност да провери паметта на Клиъруотър, но тя беше демонстрирала ясна способност да мисли бързо и вероятно беше също толкова интелигентна. Беше невероятно. Те бяха… те бяха точно като… истински хора.
Клиъруотър тихо запя.
Като остави всичките си мисли за това изненадващо откритие и неговите последици, Стив отвори завесата, излезе и бавно се изправи. За изострените му сетива шумоленето на дрехите по тялото му, на обувките в тревата и туптенето на сърцето му му се струваха оглушително силни. Кадилак сигурно можеше да ги чуе! Сигурно знаеше, че той е тук! Но не. Невероятно, младият летописец не обърна глава, не помръдна. Седеше кръстосал крака, обърнатите нагоре длани почиваха върху бедрата му. Клиъруотър погледна през рамо. Очите й срещнаха очите на Стив за миг, после тя се върна към задачата си — наведе главата на Кадилак напред и започна да нанася черна боя върху врата му. Едва смеейки да диша, Стив заобиколи колибата, мушна се под паравана от листак и изпълзя под папратта и ниските клони на околните борове.
Беше цяло щастие, че двете допълнителни постели в колибата на Клиъруотър му напомниха, че трябва да се движи с максимално внимание. След като я бяха преместили тук, за да не може той да научи за нея, М’Колите сигурно бяха взели мерки да я предпазят от неканени гости — като него. И сега, когато откри тайната й, той беше в още по-голяма опасност от страна на скритите си противници в племето. Импулсивните му действия го бяха изложили на двойна опасност, защото той знаеше, че няма да се успокои, докато не я види отново. Но преди това трябваше да се промъкне покрай всякакви стражи, които можеше да има наоколо, и да се върне в селището.
Умението да се промъква тихо не бе силната страна на Стив, но възбудата от неочакваната му среща с Клиъруотър бе изострила сетивата му, така че той можа да се настрои на звуците в гората. Свръхестественото му шесто чувство бе по-силно отвсякога. За първи път той чуваше звуците над земята; можеше да различи шумоленето на листата на дърветата от листата, които мачкаше под краката си; можеше да направи разлика между пронизителните крясъци на птиците и приличните на птичи повиквания, разменяни между патрулите на мютите; можеше да усети движението им на север по склона към него. Когато гората се разреди достатъчно, за да може да продължи прав, той тръгна тихо и бързо покрай потока. Реши да се върне по същата пътека надолу до края на платото, като се възползва от постоянния ромон да скрие шума от движението му покрай коритото, скрит от стената от папрат. При водопада щеше да завие вдясно и да тръгне по една от пътеките към селището. След това най-големият му проблем щеше да е да се преструва, че не се е случило нищо необичайно.
Стигна потока, обърна се надясно и легна зад укритието на папратта да провери местността на юг. Нищо не помръдваше. Над дърветата беше пропълзяла странна тишина, но нямаше никаква следа от мютски патрул. Той се надигна и се наведе — и в същия миг почувства полъх на студен въздух над врата си и чу силно тупване. Обърна се и си удари главата в една стрела от арбалет, забита в дървото, до което се беше навел. Съвсем до него! Ако беше закъснял с част от секундата, щеше да е с проводено гърло. Не се спря да види кой е стрелял; фактът, че не го бяха улучили, показваше, че са на известно разстояние, а това, означаваше, че има шанс. Той рязко промени посоката, втурна се нагоре по склона вместо надолу, прецапа шумно потока, прекоси папратта и влезе в гората. Докато тичаше, размахваше налудничаво ръце с надеждата да убеди преследвачите си, че бяга панически изплашен. Зад себе си чу мютите да крещят и свирят — преследваха го. Стив кривна на север, измина осемдесет метра, след това зави остро надясно, прелетя надолу по склона със серия от скокове и салта, зави отново остро надясно и сви обратно към потока, като пълзеше по корем под храстите. В Авиационната академия беше отделил доста време на курса по щурмуване, но това беше може би най-бързото му пълзене. Хвърли се с главата напред в плитката вода, задраска като обезумял по стъпаловидното, покрито с камъни корито. Стигна до по-дълбоко място, където водата покриваше по-голяма част от тялото му, и се скри под надвиснала папрат.