„Не. Забрави за това, Брикман. Не можеш да допуснеш това да се случи. Племето няма да ти го прости.“
Минаха още три дни. Кадилак не се показа.
„Ясно — мислеше Стив. — Рисуването на онези шарки очевидно изисква време. Тя трябва да го изрисува целия… след това той нея. И така нататък…“
Стив откри, че не му се мисли за това. Ревността беше друга дума, която липсваше в речника на трекера. Но Стив отново не знаеше за това. Знаеше само, че не му харесва да се чувства така. У дома, ако почувстваш, че искаш да правиш любов с някого, просто му предлагаш. Той казва или „да“, или „не“ в зависимост от това какво изпитва и дали е зает. И в двата случая не е голяма работа. Нито имаше значение с кого си бил или с кого смяташ да бъдеш след това. Там нямаше ограничения в това отношение дори ако решиш да се ожениш с някого и подадеш документи за брак. Това беше главно административно изискване, отнасящо се до настойничеството. Ако партньорите изпълняваха тази роля достатъчно добре, можеха да спят, с когото си пожелаят. Затова Стив се измъчваше и беше объркан от чувствата си към Кадилак и Клиъруотър. Не искаше да мисли за тях; не му харесваше мисълта, че Клиъруотър принадлежи на друг. На човек, който му беше спасил живота и от когото зависеше бъдещето му.
Вълнението на Стив се усложняваше от факта, че беше започнал да харесва двамата летописци; беше изпитал много истинско, макар и объркано чувство на дружба. Това беше лошо. Такива чувства разяждаха бронята, която беше изградил около психиката си. Караха го да се чувства уязвим, а това не му се нравеше.
Стив се нуждаеше от нещо, от което никога не беше изпитвал нужда: от човек, на когото да се довери. Никога не се беше доверявал на сестра си и макар че бяха близки, винаги беше устоявал на изкушението да й разкрие тайните си мисли и желания.
С върховно усилие на волята Стив издири Мистър Сноу. Намери го седнал с кръстосани крака на една тераса над селището.
— Имам нужда да поговорим.
Мистър Сноу го погледна и каза:
— Добре, давай. Говори.
Стив клекна до него и направи пред стария летописец един колеблив и силно редактиран отчет как се бе натъкнал на къпещата се двойка и беше открил, че Клиъруотър и Кадилак са нормални.
— Това е учудващо — заключи той. — Те бяха там, точно пред мен… как не го бях забелязал! И изведнъж разбрах, че гледам на тях като на, хм… като на хора.
Мистър Сноу отговори на признанието на Стив със снизходителна усмивка.
— Случва се.
— Коя е тя? — попита Стив с — поне така се надяваше — безразличие.
— Казва се Клиъруотър, първата от трите дъщери, родени от Сън-Данс. Тъндър-Бърд, нейният баща, беше велик воин. Падна в битката за Блак Хилс.
— Каква е връзката й с Кадилак?
Мистър Сноу потупа Стив по коляното.
— Нека ти дам един добър съвет. Такъв род въпроси могат да се отразят неблагоприятно на здравето ти.
Стив се направи, че не е разбрал.
— Защо? Ти си ми разказвал различни неща за Плейнфолк. Просто ми е интересно да разбера защо тя е отделена от останалата част от племето. Каква е причината за това? Разменили ли са кървава целувка?
— Още не. Но е извършена женитба.
— Какво означава това?
Старият летописец въздъхна.
— Бяха извикани пред съвета на старейшините. Племето желае… с благословията на Мо-Таун… те да родят деца като тях.
— Племето желае? — Стив видя една възможна вратичка. — Означава ли това, че двамата нямат никакъв избор?
— Никой от нас няма избор какво да направи или да не направи — отговори тихо Мистър Сноу. — Упражняването на наричаната от някои „свободна воля“ е жестока илюзия. От признаването на този факт произтичат щастие и задоволство.
Беше ред на Стив да се усмихне снизходително.
— Ах, да, разбирам. Всички играем по свирката на Мо-Таун.
— Продължавай, присмивай се — каза Мистър Сноу. — Не си длъжен да вярваш. Но може би си обречен да преживееш доста трудности през това пътуване.
Стив замени усмивката си със сериозно изражение, този път истинско.