Дет-Уиш се върна в селището, докато Клиъруотър приготвяше вечерята, която щеше да сподели с племенните си сестри. Те не знаеха, че храната в техните блюда съдържа обилна доза дрийм кап. Сготвен с храната, той действаше като силно успокоително — и след един час двете спяха дълбоко.
Сигурна, че никоя няма да се събуди, Клиъруотър отиде при планинския вир, където нейните племенни сестри бяха осигурили на Дет-Уиш весела комбинация от секс и хигиена, и старателно изми новоизрисуваното си тяло. После се върна при колибата, коленичи пред нея на рогозките и запя, докато заплиташе свежи цветя в косата си и втриваше ароматно масло в ръцете, гърдите, корема и бедрата. В песента се разказваше за вълчица, която лежи с млад любим воин по време на Новата земя, та да му дари свобода в Лятната зора, за да падне под ножовете на вражеско племе. Тъжно, изпълнено с желание оплакване, от което очите й се напълниха със сълзи.
През нощта преди Кадилак и Мистър Сноу да се върнат Стив се размърда сънено и откри Клиъруотър притисната до него под вълчите кожи. Когато отвори широко очи, тя сложи предупредително пръст върху устните му и го прегърна. Допирът на устните й до неговите, електрическият ток, който премина през него, когато гъвкавото й тяло се притисна до неговото, замъглиха разума му. Беше невероятно. Извънземно. Слагането на бомбата в цевта с Лундквист не можеше да се сравнява с това. Стив можеше да не знае какво означава думата любов, но знаеше как се чувства. Тя направи сърцето му да трепти; направи го да чувства, че се задушава от истинска радост. Всичко беше истинско; това ставаше; тя беше тук; гъвкава, пламенна, трептяща, чувствена, искаща още и в същото време изглеждаше напълно нереална.
Докато лежаха заедно в тъмнината, нежно прегърнати, правенето на любов приличаше на сън, далеч от потното блъскане на потъмнели мускулести крайници, от механичното мушкане и вадене, от чувството на отделяне, което съпровождаше предишните му сексуални срещи. Те се носеха високо на вълната на емоцията, пренесени на друга планета, в друго измерение без време, отвъд границите на физическата реалност.
„Това не е реалност — мислеше Стив. — Това е плод на въображението ми.“ Но не. Когато при първата сива светлина на зората се събуди, той намери Клиъруотър свита сънено до него, краката й бяха преплетени с неговите. Трябваха му няколко секунди да събере мислите си, после реалността на ситуацията го удари между очите като ковашки чук.
Кристофър Кълъмбъс!… Извършеното от тях беше върхът на глупостта: ако бъдеше открито, то щеше да разруши грижливо изградените отношения, да демонстрира пълното му незачитане на социалните ценности на племето… и да донесе смърт и на двамата.
Клиъруотър също беше изпълнена със съжаление. Не за онова, което бяха направили, а защото нейното желание за Стив беше застрашило живота му. Тя взе лицето му в ръцете си и му каза, че има само един изход от кашата, която бяха забъркали. Че той трябва да избяга с построения от него стрелолист.
Стив я прегърна.
— Няма да тръгна, ако не дойдеш с мен.
Клиъруотър сложи ръцете си на гърдите му.
— Това е лудост. На стрелолиста няма място за мен!
Стив знаеше, че е права. Нямаше начин „Блу-Бърд“ да носи и двамата. Площта на крилото, ограничена поради малкото спасен плат, просто нямаше достатъчно подемна сила. Единствената алтернатива беше самоубийствена, но той отхвърли всички мисли за неуспех и я стисна здраво в ръцете си.
— Тогава… ще тръгнем пеша.
Клиъруотър тъжно поклати глава, очите й се напълниха със сълзи.
— О, златен мой… мисли с главата си, не със сърцето. Ти искаш невъзможното! Къде можем да избягаме? Погледни ме! Аз съм мют!
Стив прекара ръце по ръцете й.
— Не си! Ти не си като другите!
— Да, зная, кожата ми е като твоята, но твоите хора никога няма да ме приемат. И дори да ме приемат, аз не бих могла да живея в твоя тъмен свят под пустинята.