— Дадоха ми нещо, което е твое… — Тя извади верижката със знака. — Мога ли да го задържа?
— Разбира се. Ето… нека ти го сложа. — Той взе знака и й го показа. — Виждаш ли тези знаци? Този тук е моето име: Стивън Рузвелт Брикман.
— Това е добре — каза Клиъруотър. — Това означава, че част от теб ще бъде винаги с мен. — Тя отметна дългата си коса през рамо и наклони глава в нещо като церемониален жест.
Стив сложи верижката на тънката й шия, нагласи знака така, че да е в трапчинката между гърдите й, приглади косата й и взе лицето й в ръцете си.
— Ще се върна. Не знам кога и как, но ще намеря начин. Обещавам ти. — И наистина смяташе да се върне. — Мисли за мен.
— Винаги — прошепна Клиъруотър. Едната половинка от нея не можеше да понесе мисълта, че той си отива; другата, по-разумната, не вярваше, че отново ще го види; знаеше, че е по-добре да изличи от съзнанието си случилото се, да го изтрие от ума си. Невъзможно…
— Чао — каза Стив, използвайки една от мютските думи за „довиждане“. — „Хайде, Брикман — подкани се той. — Тръгвай! Хващай пътя!“ Мушна се под завесата и се обърна да вземе тоягата си, която беше оставил до колибата. С крайчеца на окото си видя нещо подпряно до левия кол с главата. Погледна го, след това се пресегна и го пипна внимателно, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. Беше неговата въздушна пушка! Онази, която Кадилак беше свалил от скайхока! Той я сграбчи, зарадван от твърдото, студено усещане от барабаните, после избърса с ръкав тънкия слой кондензирала влага и бързо провери съдържанието на магазина. Само три тройни залпа. Мамка му… все пак бе по-добро от нищо. Погледна датчика за налягане на въздуха. Повече от достатъчно. Помисли си дали да не се върне да й благодари, после реши, че не е необходимо. Ако искаше благодарности, тя щеше да внесе пушката вътре. Стив се накани да се изправи, после под въздействие на неочакван импулс спря, взе една сламена рогозка и уви пушката. Доволен, че е сигурно скрита, Стив се изправи с рогозката под мишница, преметна тоягата на рамо и закрачи към скалата с отвесния склон, без да се обръща.
В колибата Клиъруотър хапеше устни в опит да спре горчивите сълзи, които се събираха в очите й. Опипа знака и си помисли за твърде краткото време, което беше прекарала в ръцете на облачния воин, после с въздишка се облече. Излезе и с облекчение видя, че на източната порта светлината вече мъжделее. Стив скоро щеше да полети към зората.
Мина през спящото селище до колибата на Мистър Сноу, свали рогозката за приказване, която беше взела със себе си, уви се топло в нощната си кожа и клекна да чака пристигането на двамата летописци. Опита се да не мисли за Кадилак, но силата в нея, която я беше направила повелител, я отправи мислено към скалата с отвесния склон. И там тя закръжи като ширококрила птица. Под себе си видя стрелолиста и по-нататък любимия си облачен воин да отива към него.
Но чакай! Какво беше това?
Затворила очи, Клиъруотър вдигна глава от обвиващите я кожи, ноздрите й се разшириха като на бързокрака, усетила опасност.
Стив стигна върха на склона над селището и с облекчение видя, че „Блу-Бърд“ си е на мястото, завързан за поддържащите го дървени магарета на петдесет фута от края на склона. Беше неохраняван. По някаква странна причина, за която Стив никога не потърси обяснение, мютите не нахлуваха в съперничещи селища нито се биеха нощем. След като слънцето залезеше, те оставяха ножовете си настрана. Постовете около периметъра на територията на племето оставаха на мястото си, но обикновено до зори бяха само с минимална охрана срещу четирикраки хищници като вълци или пуми. След заминаването на групата на Мистър Сноу двама мютски воини бяха оставени на пост да пазят „Блу-Бърд“, но само през деня. Мисълта, че Стив може да избяга посред нощ, очевидно не беше дошла никому наум.
Когато приближи планера, той видя, че някой му е подарил червенобял планеристки шлем. Провесен на един от коланите, той се олюляваше леко. „Колко странно“ — помисли Стив. Взря се в околната зеленина, но не можа да види нищо. Погледна името на шлема. Беше на Фазети, един от неговите другари от ескадрила „Орел“.
„Лош късмет, Лу. Много лошо, че не ти провървя…“
Остави тоягата и рогозката с пушката на земята и си сложи шлема. Притегна каишката, за да прилепне шлемът плътно към главата му, след това освободи въжетата, които държаха крилата, и махна магарето под монтирания отзад мотор. Извади бойния си нож, разряза едно от въжетата наполовина и пусна двете парчета върху навитата рогозка. Планът му беше да завърже краищата на рулото, след това да го прикрепи към долната част на триъгълния лост за управление, на който щяха да лежат ръцете му. Но същият импулс, който го беше подтикнал да скрие пушката в рогозката, му каза да остави тази работа за последния момент. Ако някой се опиташе да го спре, трябваше да може бързо да грабне пушката…