Стив се опита да разтвори пръстите на Мотор-Хед с една ръка, но се оказа невъзможно — не можеше да помръдне дори малкия му пръст. „Блу-Бърд“ започна да се плъзга наляво. Стив успя да задържи планера да не се клатушка, после отново изгуби контрол и той пикира стръмно. Сега беше на около осемстотин фута над равнината. Трябваше да изхвърли мюта, преди да загуби още височина. Трябваше да прибегне до ножа… Посегна назад с дясната си ръка и се опита да го извади, но не можа да го хване както трябва.
Нямаше значение. Мютът вече беше започнал да се бори като обезумял да се задържи за лоста.
Очите на Мотор-Хед се разшириха, когато разбра, че няма да има сили да се удържи. Енергията, която беше събрал в последното си усилие да убие облачния воин, се изчерпваше. Това беше ужасният момент, който толкова често беше сънувал — неизразимият ужас, който не му даваше да спи, оставяше го изпотен и разтреперан посред нощ. Падане. Падане от ноктите на огромна птица с остри крила, карана от воин със златна коса и лице като полиран камък. Пръстите му бавно се изплъзваха от лоста за управление. Увиснал на една ръка, той направи последен опит да сграбчи Стив за гърлото, после с отчаян вик полетя надолу, разперил ръце.
Мо-Таун! Пий, Майко…
Стив се издигна нагоре като птица, пусната от клетка.
Кадилак, Клиъруотър и Мистър Сноу стигнаха до ръба на скалата точно в момента, когато Мотор-Хед се изпусна от стрелолиста. Когато тялото се стовари на земята, чуха кратък вик, вик, повторен като ехо от Кадилак.
— Мо-Таун, прости ми! Аз убих моя племенен брат!
— Не си ти — тихо каза Мистър Сноу. — Не помниш ли отговора, който даде, когато облачният воин попита защо Мотор-Хед го нарече Носител на смъртта?
— Да. Казах, че може би смъртта, от която той се страхува, е неговата собствена.
— Добре. Сега разбираш ли, че с изпращането му тук ти не си променил нищо? В опита да промениш съдбата си единственото, което успя да направиш, беше да изиграеш своята роля в изпълнението на неговата съдба.
— Въпреки това ще тъгувам за него, мъдри — каза Кадилак.
— Всички ще тъгуваме — отвърна Мистър Сноу. — Името му ще стои между най-великите от М’Колите. — Старият летописец отиде до ръба на скалата и застана между двамата си млади ученици, разкрачил крака, скръстил ръце, изправил тяло.
На далечния хоризонт небето беше нашарено с жълто и горещо-розово от слънцето, което излизаше през източната врата. Никой не говореше. Облачният воин се издигаше в утринния вятър. Те го гледаха как се отдалечава и се насочва към сухите земи на юг.
Кадилак знаеше, че няма да каже на Клиъруотър, че е видял в камъка нейното желание към подземния човек. Нямаше да има никакви обвинения или упреци. Пътят беше начертан; Космическото колело бе завъртяно. Истинският воин посреща съдбата си смело и не си позволява да бъде отклонен от Пътя от недостойни чувства. Издигащото се слънце превърна сенките им в гиганти, чиито глави се губеха в планините зад тях.
Клиъруотър чака, докато стрелолистът не се превърна в точка в небето, после наруши тишината.
— Той ще се върне ли? — попита тя, неуверена дали иска да знае отговора на този въпрос.
— Да, по времето на Новата земя — отговори Кадилак. — Видях го в камъните. Ще дойде с маска на приятел, със смърт, криеща се в сянката му, и ще те отнесе с кървава река.
Клиъруотър погледна равнината, която се спускаше като развълнувано море отвъд скалата и нагоре до облаците, ограждащи хълмовете на южния хоризонт. Жълтеещото небе беше празно. Стив беше изчезнал.
— Ще умра ли в тъмнината на техния свят, или ще живея да видя отново слънцето?
— Ще живееш — тихо каза Мистър Сноу, сложи ръце на раменете им и ги притегли до себе си. — И двамата ще живеете. Вие сте мечът и щитът на Талисмана.