Така се казваше в Наръчника.
Стив прегърна своята майка-настойница.
— Аз наистина работих много, Ани. Ще ми простиш ли?
Ани се засмя.
— За какво… че си четвърти от курса?
— Трябваше да съм първи.
— На мен четвърти ми звучи доста добре — каза Ани. — Джак не беше дори между първите двадесет.
— „Орлите“ взеха три от първите четири места — каза Барт. — Никоя ескадрила не го е постигала досега.
Стив се обърна към Барт.
— Вие не разбирате, сър. Аз трябваше да съм първи. Трябваше да съм почетен кадет. Бях измамен.
Лицето на Барт се стегна и добродушната му усмивка изчезна.
— Тази твоя мисъл наистина е лоша, Стив. Системата не прави такива грешки.
— Няма нищо лошо, ако едно момче иска да е най-доброто — каза Ани. — Ние го възпитахме да мисли така още преди да е проходил. И Роз също.
Барт поклати глава.
— Да искаш да си и наистина да си е съвсем различно. Едно момче и едно момиче не трябва да живеят с такава мисъл. Но да полагаш максимум усилия — това е съвсем друго. Това се очаква от всички нас. Точно както е казано в Книгата.
Стив кимна почтително. Барт беше началник на военната полиция за територията на Ню Мексико. Младите мъже, които планираха да направят кариера, не спореха с началници на военната полиция. Дори и да бяха роднини.
— Постарах се, сър.
Барт го потупа по рамото.
— Това е всичко, което може да направи човек. Всичко е премислено, момче. Семейството се е грижило за теб от деня на твоето раждане. По същия начин, по който се грижат за всички нас. Един трекер не бива да оспорва заповедта, която му е дадена, или мястото, което му е определено. Трябва единствено да се запита: „Полагам ли достатъчно усилия? Правя ли всичко, което е по силите ми?“
— Точно така — каза Ани.
Джак махна немощно с ръка.
— Ти завърши. Това е важно. Бележките не означават нищо. Единственият начин, по който планеристът може да се докаже, е боят.
— Точно така. — Роз хвана за ръка Стив и майката-настойница. — Сега някой ще ни снима ли преди брат ми да е станал толкова прочут, че да няма време и да говори с мен?
Останалата част от следобеда премина в разглеждане на забележителности. Както при всеки парад по случай завършване, Авиационната академия беше отворена за разглеждане от роднините на курсистите от старшия курс. Храна и пиене се раздаваха безплатно в столовата — сервираха първокурсниците. Второкурсниците бяха разводачи из класните стаи и другите учебни помещения и правеха практически демонстрации на летателните съоръжения, симулаторите и оръжията. Стив се зае с инвалидната количка на своя баща-настойник, но след един час разглеждане, когато острозъбата змия в него изпълзя от тайното си леговище и започна да го гризе в друга част на тялото му, лицето на Джак Брикман помръкна. Ани му даде две хапчета клауд-найн, изпъкналите мускули на мършавия му врат се отпуснаха и той заспа наркотичен сън.
Като видя това, Чък Уотърс, приятел от Б-полет, покани роднините на Стив да се присъединят към неговата компания от десетима оклахомци. Стив качи Джак Брикман с асансьора на офицерския етаж и откара количката до стаичката си. Сложи една възглавница на облегалката на стола, внимателно положи заприличалата на череп глава с отворена уста върху нея, скръсти изсъхналите отпуснати ръце, после седна на раираното легло и загледа безстрастно човека, който го беше отгледал. Единственият признак на живот беше леката конвулсивна въздишка, когато въздухът минаваше през гърлото на неговия баща-настойник. По някое време следващата година тези въздишки щяха да спрат. Щяха да извикат гробар, тялото щеше да отиде в крематориума, името на Джак щеше да бъде написано на стената на Авиационната академия.
Още един отишъл си добър човек.
Стив го погледа още малко, след това стана и започна да прибира дрехите и личните си неща във вещевата торба.
— Може ли да вляза? — чу се глас.
Стив се обърна. Дон Монро Лундквист, стройната русокоса планеристка, която според сметките на Стив беше единствената му сериозна конкурентка за първото място, стоеше на вратата. Синьо-бели акселбанти на почетен кадет висяха на дясното й рамо; голяма метална значка „Минитмен“ беше пришита на левия джоб на гърдите под сребърните крила.
Стив сгъна последната си риза в торбата и каза: