— Какво има?
— Нищо особено. — Лундквист седна непринудено на леглото до вещевата торба на Стив. — Просто наминах да ти кажа „довиждане“. — Тя кимна към Джак Брикман. — Твоят баща-настойник?
— Да…
Лундквист видя двата златни двойни триъгълника на ръкава на Джак Брикман и тихо подсвирна.
— Две шестици! Дванадесет години и два обяда в Белия дом с Генералния президент. Защо не си казвал, че настойникът ти е планерист ас?
Стив вдигна рамене.
— Такъв вид информация се разпространява само на база „трябва да зная“. — Дръпна ципа на страничните джобове на вещевата си торба и напъха още неща в средната част. — Как беше твоят обяд?
— О… искаш да кажеш с ръководителя на Академията? Интересен. Съобщи ми първата ми задача. Назначена съм на „Биг Ред Уан“.
— Това е добре — каза Брикман унило.
„Биг Ред Уан“ беше популярното име на ешелона „Ред Ривър“. Той беше известен в цялата Федерация с вълнуващия успех на много експедиции срещу мютите; екипажът от пионери имаше ненадмината бойна характеристика и като резултат от неговата известност командирът на ешелона имаше право да избира най-добрите възпитаници на военните академии и специализираните училища. През последните двадесет години първите трима кадети от Академията бяха в разузнавателния екип на Ред Ривър. Стив беше планирал тази година да бъде един от тях.
— Попитах за теб.
— И?
— Определен си за „Луизианската дама“… базирана е във форт Уърт. — Лундквист спря. — Гас Уайт също.
— Сигурно ще е доволен — изръмжа Стив. Службата на „Биг Ред Уан“ традиционно се смяташе за най-важното първо стъпало по стълбата на успеха. — Той знае ли вече.
Лундквист поклати глава.
— Мисля, че ще ти достави удоволствие ти да му съобщиш.
— Така е. — Стив хвана дългия цип на торбата. Докато го дърпаше, Лундквист сложи пръст на ръката му и бавно описа кръг. Очите им се срещнаха.
— Да сложим ли бомбата в дулото?
Стив издърпа ципа до края. Мислеше по предложението.
— Искаш да кажеш тук? Сега?
Лундквист погледна спящия Джак Брикман.
— Притесняваш се да не се събуди?
— Всъщност не. Той е на клауд-найн.
— Ами тогава… — Лундквист го погледна очаквателно.
— Ами тогава… може би друг път.
Лундквист посочи спящия Джак Брикман.
— Слушай. Той няма да се разстрои. За дванадесет години, прекарани на ешелони, сигурно е видял какво ли не. Права ли съм?
Стив не отговори.
Лундквист го дръпна за ръкава на парадната униформа и го принуди да пристъпи към нея. После притисна обутите си в панталон бедра в крака му.
— Хайде, Брикман, никога не съм го правила с теб. А и след днешния ден може би никога няма да те видя пак.
— Нищо не мога да направя по въпроса.
— О, можеш. — Лундквист се изправи, хвана го през кръста и нежно се отърка в гениталиите му. — Пет седмици ще съм в ешелона на територията на мютите. След шест седмици може би ще съм мъртва. Осем седмици преди седемнадесетия си рожден ден. Ако ще съм в любимия ми бизнес, искам да имам удовлетворението, че съм била с най-добрия. — И без да чака отговор от Стив, тя свали вещевата му торба от леглото, затвори плъзгащата се врата, свали ципа на куртката му, след това бързо съблече униформата си и легна.
Стив погледна своя баща-настойник. Главата на Джак Брикман беше климнала настрана върху възглавницата, отворената му уста подчертаваше хлътналите бузи. Вдигна ръката му и я пусна. Тя падна в скута му с характерна за дълбокия сън безжизненост. Стив се обърна към Дон Лундквист и се съблече, без да бърза. Огледа безучастно голото й тяло. Беше чудесна. Силна шия и хубави прави рамене, добре подчертани мускули без излишните буци, към които се стремят някои хора. Стив легна до нея.
Лундквист прокара оценяващо ръка по рамото му, после по гърдите и до устните.
— Аз наистина изпитвам удоволствие от теб, Брикман. Как сме могли да чакаме цели три години?
Стив потрепери.
— Били сме заети, предполагам. Добре, как го искаш?
Дон го лизна по устата.
— По всички начини, които доставят удоволствие. — Тя се завъртя с гръб към него. Под дълбокия ултравиолетов тен раменете й бяха покрити с лунички. Макар че отдавна се къпеха заедно, Стив никога не го беше забелязал. Той пъхна ръката си под нея и я сложи върху малките й гърди. Дон грабна другата му ръка преди той да е решил какво да прави с нея и я пъхна между краката си. — О, да — промърмори тя. — Да, така! — Изви шия и потри лицето си о неговото.
Стив затвори очи и си представи как тя го прави с онзи мръсник Гас Уайт. И с другите момчета. Как казва същите неща, реагира по същия начин. Беше общоприет факт, че в края на курса почти всеки го е правил с всеки друг. Не беше кой знае какво. Ако си склонен към това — а повечето момчета бяха, — го правиш редовно.