Една такава местна новина вървеше сега. Репортаж от мястото на събитието за работни групи от млади ентусиасти. Един сериозен нещатен дописник от район Рузвелт, който настояваше да бъде наричан Рон, поставяше серия от парливи въпроси на един изпотен, прашен, учтиво внимателен тринадесетгодишен ръководител на група.
— Колко метра скала мислите, че са изкопали момчетата и момичетата днес, Даг?
Благодаря и лека нощ. Стив изключи телевизора и дояде останалата част от закуската си, загледан в празния сив екран.
След четири дни виртуално бездействие естественото ниво на енергия на Стив се възстанови и той започна да става неспокоен. Изпитваше желание да говори повече със своя баща-настойник, но Джак не можеше да поддържа смислен разговор. След размяна на две или три реплики се изтощаваше, гласът му отслабваше и той губеше нишката на разговора.
Междувременно Ани Брикман, която се грижеше за Джак, работеше зад щанда на трапезарията на трето ниво Юг. С изключение на старшите щабни офицери — като Барт — всеки в базата на трекерите, независимо от квалификацията си, трябваше всеки месец да полага определен брой часове общественополезен труд. На теория под общественополезен труд се разбираше всичко, което беше свързано с работата на базата; на практика това обикновено означаваше изпълнение на рутинни нискоквалифицирани задачи от приготвяне на храна и работа в пералнята до метене на пътя и изхвърляне на отпадъци.
Стив влезе в стаята на сестра си. Роз си стягаше вещевата торба и от време на време хвърляше по едно око към поставения на масата до леглото телевизор. Беше пуснала видеофилм с лекция по генетика от подготвителното медицинско училище.
Стив натрупа възглавниците една върху друга и се настани удобно, сложил крака върху леглото.
— Кога заминаваш?
— Утре — каза Роз. — Записването ще започне другата седмица, но искам, докато съм свободна, да разгледам Гранд Сентрал.
— Да… казват, че наистина си заслужава. — Стив разсеяно гледаше цветната диаграма на екрана. Звуковият съпровод беше с непонятни за него думи. — Това ли ще специализираш… генетика?
Роз кимна.
— Това е единствената област, в която все още има възможност да се извърши забележително откритие, което да промени бъдещето. Можеш ли да си представиш какво ще е, ако всички живеем два пъти по-дълго… докато станем на осемдесет… няма ли да е чудесно?
— Да… ще е страхотно.
Роз се усмихна.
— Всъщност избрах генетика, защото Институтът по геронтология е единственият медицински център с неограничени условия за изследователска работа. Кой знае? Може би ще стана известен учен.
— Трябва да станеш — съгласи се Стив.
— При условие че се подготвя добре. Всяка година последните тридесет процента по успех курсисти автоматически отпадат. — Роз направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Там няма презаписване.
Стив потрепери.
— Ти вече имаш средно медицинско образование. А пък ако не искаш да превързваш рани и да предписваш прахчета в някоя клиника, винаги можеш да отидеш в хирургическия екип на някой от ешелоните.
— И да завърша като татко Джак? — Роз сбърчи нос.
— Може би — каза Стив. — Но преди това може би ще спасиш живота на големия си брат или на някои други момчета като него.
Роз се усмихна.
— Ти ще оцелееш. От онова, което съм чула, тези експедиции са нещо като разходка. Е, може би въздухът ще те поизгори, както е изгорил татко Джак, но недей да ми казваш колко опасно е да се биеш с мюти. Знаеш ли какво? Когато ги гледам на онези снимки от програмите по история и слушам как живеят, изпитвам жал към тях. Те са грозни като буболечки и ние ги избиваме, сякаш са буболечки…
— И не са по-добри от буболечки — прекъсна я Стив.
— Добре, съгласна съм — каза Роз. — И аз мачкам буболечките като теб. Но когато петата ми ги настъпи, понякога се питам дали буболечките нямат право да живеят също като мен. Иначе защо ще съществуват? Може би онзи, който е създал Първото семейство, е създал и буболечките. И може би тогава е създал и мютите.
Стив погледна сестра си.
— Знаеш ли какво? Откакто растем заедно, си имала доста странни идеи, но тази е най-странната.
— Все пак може би е така, нали? — настоя Роз.
— Възможно е — отговори Стив. — Но аз няма да допусна това да ме разстройва. През последните три години съм обучаван да отида там и да убивам мюти и смятам да го правя.