— Върви — каза Роз. — Знам, че се иска кураж да излезеш горе. Федерацията се нуждае от хора, които да чертаят граници и да създават попътни станции. Това е опасно — дори само да си там — и аз те уважавам за решението ти да убиваш. Но както няма да те съжалявам, ако си счупиш пръст на крак, мачкайки буболечка, така няма да се отнасям към теб като към герой за убийството на беззащитни мюти…
— Какво искаш да кажеш с това „беззащитни“? — попита раздразнено Стив. — Тези същества с бучки по главите убиват хора. Всички знаят какво правят с мъртвите пионери. Отрязват им главите и краката. Плюс всички други дреболии. А ако те уловят жив, те одират и после те опушват на огън, за да станеш вкусен, и през зимата си режат от теб парче по парче. „Беззащитни“ — ха! Те имат оръжия, Роз. И знаят как да си служат с тях.
Роз се засмя.
— Стига, Стив. Знаеш, че това са просто подстрекателски приказки, предназначени за пионери. Тези същества с бучки по главите… както ги нарече ти… не знаят дори имената на дните.
— Добре, признавам, че не са много интелигентни. Но и не са толкова тъпи, както ги представяш. Какво искаш да докажеш? Искам да кажа… на чия страна си все пак?
Роз седна на съседното легло и хвана Стив за раменете.
— На твоя, глупчо. Само че… — Роз направи тъжна физиономия. — Не зная. Само че когато човек се занимава с генетика и стигне до въпроса за възникването на живота, започва да мисли за много неща. И да си задава много въпроси. И когато разбере колко малко знае за възникването на живота и вероятната сложност дори на най-простия вид клетка… просто една от милиардите, които съставят човешкото тяло… той не може да престане да чувства, че може би трябва да се запита дали постъпваме правилно, като изпращаме момчета като теб да убиват още мюти.
— Но мютите не са хора, Роз. Това не е нещо, за което съм мечтал. Джак е прекарал много години там. Забрави ли историите, които ни разказваше?
Роз поклати глава и се усмихна.
— Някои от тези истории не ми дават да заспя нощем. — Тя стана, затвори вратата, включи телевизора, усили звука и седна на леглото.
Стив се намръщи и посочи телевизора.
— Трябва ли да търпим това?
— Да. — Роз седна по-близко до брат си. — Не искаш ли да послушаш малко музика?
Стив се наведе внимателно назад върху натрупаните възглавници.
— Каква?
— Такава, която ти е приятна. Блекджек… какво друго?
— Да не си луда? — изсъска Стив. — Не искам да я чуя дори от километър. Изхвърли я, Роз. Отърви се от нея… бързо. — Една тревожна мисъл мина през ума му и той се изправи. — Къде е? Взе ли го с тебе?
— Разбира се, че не съм. — Роз го бутна обратно на възглавниците. — Успокой се. Има едно момче…
Стив сложи ръце върху устните й.
— Не искам да знам нито за това момче, нито за нищо. Не се забърквай, Роз. Знаеш, че ако ни хванат, ще имаме големи неприятности.
Роз се усмихна.
— Може би си прав. Говори се, че това момче се занимава само с материал, забранен от Първи кодекс.
— Говори тихо — каза Стив. — И престани да си правиш майтап. Това не е шега.
— Пускал ли си някога блекджек?
— Не. И нямам намерение.
Роз се усмихна.
— Защото е против правилата?
Стив я погледна мълчаливо, после отмести поглед.
— Питал ли си се някога защо е против правилата? — Роз обърна лицето му и го принуди да срещне предизвикателния й поглед.
— Знаеш защо имаме правила — отговори Стив. — Това е единственият начин, по който хората могат да живеят заедно. — Той стисна устни, когато тя въздъхна уморено. — Това е написано още на първа страница.
— Зная какво е написано в Наръчника. Но това не е единственият начин — настоя Роз. — Ако на хората са дадени правила, по които да живеят… граници, които не трябва да преминават… това означава, че от другата страна на тази разграничителна линия има съвсем различен начин за живеене.
— Разбира се — каза Стив. — Хората са го опитали преди хиляда години. И какво се е случило? Анархия, безредие, хаос. Градовете са изгорели. Светът със синьото небе е станал един голям отровен адски огън, от който са се родили мютите.
— Да, зная историята — прошепна Роз. — Случило се е нещо лошо, но никой от нас не знае какво… или колко лошо всъщност е било. Знаем единствено онова, което Първото семейство е сметнало за уместно да ни каже. Може би… — тя се поколеба — може би по някакви други начини животът е бил по-добър от сегашния.
Стив се засмя.
— Луда ли си? Без Джеферсън не би имало живот! Ако Първото семейство не е формулирало тези правила, Федерацията нямаше да съществува.