И Джоди изчезна.
— По дяволите… — промърмори Гас. Вятърът откъсна думите от устата му.
Стив и другите от екипа клекнаха на палубата, смаяни от случайното избавление, загледани невярващи в пушека, който струеше от почернялата, изприщена покривка на съседния фургон — единственият знак, че само преди секунди Джоди Казан е била върху него.
— Държахме я — промърмори шефът на екипа. — Държахме я.
Над тях мълнията прогърмя за последен път. За Стив тя прозвуча като победоносен, леко подигравателен финал. Но неговото шесто чувство му каза, че това е само увертюра.
Мотор-Хед, който беше водач на една от двете групи, атакувани от Джоди, Букър и Ятс, събра разпръснатите воини и ги заведе при Мистър Сноу. Бурята беше стихнала. Тъмните облаци бяха отнесени от вятъра, измити от дъжда и изсушени от показващото се слънце; пухкави, със заоблени краища, които избледняваха на синьото небе, те отминаваха на запад.
Мечките от другата група под командата на Хок-Уинд се присъединиха към тях. Много от воините имаха леки изгаряния, някои по-тежки. Всички понасяха болката стоически, според обичая сред мютите, но на Мистър Сноу му беше ясно, че някои няма да оцелеят при това мълчаливо мъчение. Той не можеше да направи нищо, за да им помогне. Те се нуждаеха от хирургическа намеса, която надвишаваше неговите умения като лечител на племето.
— Искам да пия — прошепна болезнено той.
Мотор-Хед изпрати един воин да напълни един мях от близкия поток. Мечките клечаха търпеливо в полукръг пред Мистър Сноу, докато му донесат вода.
Мистър Сноу изпи всичката вода, без да отлепи устни от меха. После избърса устни и от гърлото му се отрони дълга, изтощена въздишка. Главата още го болеше. Мистър Сноу опипа внимателно подутината и се обърна към Мотор-Хед и Хок-Уинд.
— Колко от вашите воини целунаха остро желязо?
— Четири ръце плюс един — каза Мотор-Хед.
— Шест ръце — отговори Хок-Уинд.
Шейсет и един мъртви. Можеше да е и по-лошо. Ако стрелолистите бяха успели да пуснат всичките си огнени яйца… Беше нещастие, че Кадилак не можа да види картините на тези неща във виждащия камък.
— Конвой и Брас-Рейл, моите племенни братя, загинаха от облачните воини — каза Мотор-Хед. В очите му блестяха сълзи. Макар че не трябваше да отстъпва пред болката, беше напълно приемливо да проявява тъга. — Ще отмъстя за това.
— Сега е твоят шанс — каза Мистър Сноу прегракнало. Гърлото му бе като надрано с нажежени до червено железа. Всяка кост, всяка фибра на сухата му твърда плът боляха, горяха, чувстваше се изчерпан от силата, която беше минала през него. — Желязната змия е хваната в река Нау енд Ден18. — Той посочи ниската линия на дърветата. Три стълба пушек се издигаха от тревата, запалена от напалмовата атака на Джоди. — Подземните хора в корема на змията трябва да излязат и я да освободят. Това ще е време за убиване. Но трябва да внимаваш. Те имат остро желязо, което нанася далечни удари със скоростта на езика на гърмящата змия. Трябва да си смел, но не глупав. Трябва да ги гониш, както би гонил бързокрака — тихо и с голяма хитрост.
Мотор-Хед скочи и гневно кръстоса ръце.
— Шъ-ех! Трябва ли мечките да се крият, когато тече кръв?
— Хей-ЯАА! — изреваха воините. Дори онези с изгорени лица и кървящи подути устни се присъединиха към традиционния отговор.
Мистър Сноу се изправи с мъка, олюля се на болящите го крака и размаха предупреждаващо пръст под носа на Мотор-Хед.
— Слушай, глупако! Не извиках най-голямата сила, за да допусна всички да бъдат покосени! Това не е двубой за територия. Това е желязна змия, пълна с подземни хора. Те не се бият като нас. Тях не можеш да ги спреш. Те няма да чакат, докато плюнеш на земята. — Той огледа наклякалите воини. — В момента, в който видят носовете ви, те ще се опитат да ви пръснат главите! — Той махна с ръка във въздуха. — Видяхте начина, по който облачните воини атакуват от небето! По този начин трябва да се биете вие днес! Трябва да сте храбри като мечки, но да нападате като койоти! Трябва да ги смажем. Избийте ги до един.
— Хей-яааа… — Отговорът дойде като неохотно ръмжене от гърлата на воините. Беше ясно, че също като Мотор-Хед, те не са щастливи от тази перспектива, но авторитетът на Мистър Сноу не можеше да се оспорва, когато бе изразен по такъв категоричен начин.
— Вървете… бързо! — нареди Мистър Сноу. — Реката пресъхва. И помнете… подземният човек не е човек, а животно! Вие не се биете с животни. Вие ловувате. — Той протегна лявата си ръка и благослови пътеката, по която щяха да тръгнат към реката. — Вървете! Нека великата Майка насочва ръцете ви. И нека пие кръвта на нашите врагове, а не от вашите чаши!