— Хей-яаа! — извикаха воините, скочиха и размахаха оръжия към небето. — Хей-я! Хей-я! Хей-ЯАА!
Мистър Сноу ги наблюдаваше как тичат с големи леки крачки към дърветата и река Нау енд Ден в дъното на долината. Няколко старейшини, извикани с куриер от скритото в гората селище, се присъединиха към него и заедно се заловиха с тъжната задача да изпратят на оня свят умиращите. Това беше извършено с помощта на наркотичен тютюн — изсушени раздробени парчета от халюциногенна гъба, която мютите наричаха „шапка на съня“. Сложена на езика и погълната, шапката на съня бързо предизвикваше състояние на упойваща еуфория. Когато можеше да се набави, тя се използваше при груби операции за наместване на кости и сериозна хирургия, извършвана от някои лечители. Целта беше не толкова да се облекчи болката от умирането, а да се освободи връзката между духа и земното тяло на воина.
Старейшините изчакваха няколко минути дрогата да подейства, после с помощта на Мистър Сноу убиваха жестоко обгорените воини с бързо пробождане в сърцето с нож.
На Мистър Сноу се падна да изпрати Литъл-Фийт19, млада четиринадесетгодишна мечка, чийто крак на места беше изгорен до костта. Той сложи ръка на челото на момчето и допря върха на ножа до слабите гърди. Ръката му трепна. Очите му се напълниха със сълзи.
Дрогираните очи на Литъл-Фийт трепнаха и се отвориха. Той направи опит да ги фокусира върху Мистър Сноу.
— Ще отида ли на Високата земя, древни?
— Да — каза Мистър Сноу. — Когато слънцето мине през западната врата, ти ще ходиш по златните острови на небето и когато си починеш, ще се върнеш отново при нашия народ като дете на земята и ще вършиш велики дела в наше име.
— Но аз не съм дъвкал кост — каза Литъл-Фийт. — Аз нямам слава.
— В очите и сърцето на Мо-Таун, нашата велика небесна майка, ти имаш голяма слава — каза Мистър Сноу. — Тя ми каза това. Ти излезе смело срещу огъня на облачните воини и си истинска велика мечка.
— Аз искам да имам слава и в собствените си очи — отговори Литъл-Фийт. — Остави ме да умра с ръце върху острото желязо.
Мистър Сноу взе ръцете на момчето и ги постави върху дръжката на собствения си нож. Литъл-Фийт хвана здраво ръката и китката му.
— Сега! — извика той и дръпна силно ножа. — Пий, скъпа Майко!
Мистър Сноу бързо заби дългото острие в сърцето на Литъл-Фийт и тихо каза:
— Мо-Таун пие.
После клекна и загледа как животът на момчето го напуска. И за кой ли път помоли Небесните гласове да може да разбере защо светът е устроен така.
Глава 11
Бурята, която беше помела ешелона, свърши със същата загадъчна бързина, с която беше започнала. За по-малко от час, след като горящите останки от скайхока на Джоди Казан бяха паднали в бушуващите води на пороя, реката се превърна в малко поточе, дълбоко една педя, свързващо верига от кални блата. „Луизианската дама“ бе заседнала, челните фургони бяха килнати напряко на речното корито, блокирани от безумна плетеница от дървета, камъни и мокра растителност.
Хартман, командирът на ешелона, с облекчение видя ясното небе, но и той, подобно на Стив Брикман, чувстваше, че мъките на „Дамата“ съвсем не са свършили. Заповяда на полковник Мур, старши полеви командир, да изпрати бойците си да изградят около ешелона отбранителен периметър, а на Стю Барбър, първия инженер, с едно отделение да огледа и да отстрани повредите и препятствията, причинени от пороя.
Стив размени две думи с Райън, летеца, който беше назначен за командир на отделението след загубата на Казан, после потърси Бък Макдонъл и поиска разрешение да отведе една малка група по течението и да потърсят Джоди.
Шефът на ешелона отхвърли предложението.
— Тя е опечена на шиш и потънала в тиня, господинчо. Никой не може да се спаси от това. А и ние не губим планеристи за прибиране на мъртъвци. Връщайте се на поста си и се пригответе за полет.
С херметически затворени шлемове със забрала от армирано стъкло и облечени в гъвкави доспехи, които им даваха страхотната анонимност на мравки, бойците тичаха по рампите, изскачаха от фургоните и бързо се строяваха в отделения от по осем души. Всеки беше въоръжен с трицевна въздушна пушка и щик. В торби на пояса и джобовете на гърдите и бедрата имаха резервни пълнители, по шест ръчни запалителни гранати тип бухалка, мачете, резервни бутилки с въздух и храна.
В групата, водена от първия инженер капитан Върджил Клей, младши полеви командир, влизаха Барбър, Бък Макдонъл и двадесет души за отстраняване на повреди и препятствия. Клей, известен със своята радиопозивна „АНВИЛ ДВЕ“20, изпрати два отряда нагоре по течението, два надолу и още три на всеки бряг, за да огледат навсякъде. На борда на „Дамата“ останалите от екипажа застанаха на оръдейните кули в готовност да подсилят групите на земята, ако периметърът бъде атакуван.