Мечките М’Кол, които бяха нападнали и убили двете отделения от по осем души, заели позиция нагоре по течението, нямаха време да разберат как действа „дългото остро желязо“ на пионерите. Без помощта на Мистър Сноу те вероятно нямаше да го разберат цяла седмица. За тях трицевните въздушни пушки не бяха нищо повече от сопи със странна форма. Мачететата обаче бяха ценна плячка. Те бързо бяха свалени от убитите войници и гордите им нови собственици — един, от които беше Мотор-Хед — ги запасаха на кръстовете си.
Ужасната атака по покритото с отломки речно дъно беше съпроводена от зловещ шум, създаван от вятърни камшици — надупчени летви, завързани за къси пръчки, които се въртяха с голяма скорост и издаваха смразяващи кръвта звуци; други издаваха остри, сухи тракащи шумове като цикади. За мокрите до кости новобранци в бойните отделения първата среща с мечките от племето М’Кол с тяхното странно облекло, с покритите с ленти и точки уродливи тела — резултат от поколения мутантни гени — беше като картина от ада. Смразяващо изригване на първично варварство, съчетано с лишена от разум брутална сила. И очевидно непреодолима заплаха за всичко стойностно за федерацията Амтрак. Ужасът беше подсилен от отрязаните — все още с шлемове — глави на техните другари, набучени на колове, подскачащи над настъпващото множество.
В един кратък момент времето спря и мозъците замръзнаха, после втълпяваното от бебешката люлка до военната академия и месеците на усърдна подготовка влязоха в действие, предадоха червените сигнали за тревога на мозъка, очите, крайниците, на пръстите на спусъка; и изпратиха в телата адреналин, да покрие стомаха със стомана; да залее сърцето с хладна, неумолима омраза. И тогава онова, което войниците виждаха, вече бяха умопомрачени подобия на хора; натрапници на света със синьо небе, чието отровно присъствие изпълваше въздуха с бавна смърт. Никой не се уплаши. Никой не трепна. Новобранци и стара служба едновременно нададоха боен вик и се хвърлиха в битката.
Оглушали от бръмченето на моторните резачки и тракането на един малък екскаватор, Барбър и групата му от шестдесет души, които работеха под задните фургони, не чуха смразяващите бойни викове на атакуващите мюти. Първият признак, че боят ще погълне „Дамата“, бяха слизащите по рампите на фургона от двете страни на летателната секция бойци на полковник Мур. Следващият знак, че нещата не вървят добре, беше появяването отново върху брега на реката на капитан Клей и остатъците от неговата сила за осигуряване на периметър. Отделенията на Клей бяха принудени да залягат на всяка открита площ, притиснати отпред и отзад от стрелите на въоръжените с арбалети мюти — те стреляха по тях от укритието на речното корито. Барбър продължаваше да разчиства останките от пороя, задръстили двигателите, но също като на всички, му беше трудно да се съсредоточи, когато стана очевидно, че четирите отделения, изпратени да помогнат на силите по течението, всъщност прикриват отстъплението им. Стана още по-лошо, когато водачът на екскаватора беше свален от седалката от стрела, която го удари под дясната ключица и излезе под лопатката от другата страна. Барбър хвърли лоста, взе пушката си и се скри зад едно от огромните, покрити със стомана колела. Останалата част от групата по отстраняване на повредите направи същото.
Бък Макдонъл изтича покрай ешелона до мястото, където беше коленичил Барбър, и му посочи разгорялата се битка, която току-що беше напуснал и която се водеше на по-малко от сто метра нагоре по течението от челните фургони. Комендантът на пионерите извади празния пълнител от пушката си, хвърли го, сложи нов, после провери налягането на резервния въздух. Късият щик, поставен под цевта, беше изцапан с прясна кръв.
— Тези глупаци са наистина напористи — каза той с дрезгав глас.
Пръстите на Барбър обгърнаха нервно затвора на пушката му.
— Ще може ли Мур да ги задържи?
— Ако не успее, може би ще свършим с дървени вратове.
Това зловещо напомняне за навика на мютите да носят отсечените глави на победените трекери на колове не беше точно онова, което първият инженер искаше да чуе.
Хората на Клей по двата бряга предприемаха контраатака срещу силите на мютите, които бяха скрити от ешелона зад завоя на реката. Издигна се оранжев пламък на експлодиращи запалителни гранати и черен мазен пушек. Трима ранени бойци се препъваха назад в калното речно корито към „Дамата“. Първият падна на колене и зарови лице в една плитка локва. Командирът на пионерите взе трима мъже и с прикриващ огън те успяха да вдигнат падналия боец за ръцете и краката и го помъкнаха към укритието на ешелона.