Точно когато стигнаха задния команден фургон, един боец мют се появи на десния бряг и се прицели с арбалета си. Макдонъл, с добре развити рефлекси от дванадесет години бой на повърхността, го повали със залп от трите цеви. Когато внесоха ранения през аварийния люк и го предадоха в ръцете на фелдшерите на „Дамата“, Макдонъл се присъедини към Барбър зад едно от огромните колела.
— Когато се събудих сутринта, имах чувството, че ще е кофти ден.
Барбър не беше в настроение да приема нещата толкова безгрижно.
— Това е ужасно. Какво ще правим?
— Не знам. Но момчетата не трябва да си седят тук на задниците, това е сигурно — изръмжа комендантът на ешелона.
— Но ние не можем да разчистим този нанос под обстрел — възкликна Барбър. — Това е невъзможно.
Макдонъл поклати глава.
— Не е невъзможно. Само трудно. Ако можем да освободим този край на летателната секция, ще им разкажем играта на ония копелета. — Той посочи малкия екскаватор, който беше стигнал без водач до средата на стръмния склон на десния бряг, преди да спре, и удари Барбър по гърба. — Вие ще го управлявате, аз ще ви пазя гърба.
Лейтенант Барбър преглътна тежко, стисна по-здраво оръжието си, приведе се и затича към екскаватора, следван от Макдонъл. Качиха се и комендантът на „Дамата“ застана зад седалката на водача с готова за стрелба пушка. Барбър включи двигателя и обърна надолу по склона. От колелата на екскаватора изхвърча кал. Трябваха му две минути да извърши маневрата, после той свали кофата и тръгна напред да разчиства счупени дървета и камъни.
Когато наближиха ешелона, Макдонъл вдигна забралото си, махна енергично към клекналите войници и изрева:
— Хайде! Залавяйте се за работа! Трябва да подкараме „Дамата“!
Войниците оставиха пушките си, взеха железни лостове, лопати, мачете и моторни резачки и се заеха да разчистват останалите отломки.
В кабината командирът на ешелона Хартман водеше мълчалива битка да разчисти мътилката, която беше затлачила ума му още от ставането призори. Не се съмняваше в крайния изход от битката. „Дамата“ щеше да излезе с победа дори и да изгубеше много бойци, ангажирани сега в битката. Тя щеше да победи, защото мютите не притежаваха никакви оръжия, които можеха да й нанесат непоправими повреди. Екипажът просто трябваше да стои затворен и да отбие атаката с помощта на защитните средства на ешелона.
„Да седят затворени“ обаче не беше част от бойната им философия. Тяхното най-любимо състояние беше агресивно — да преследват враговете, в което ешелонът действаше като подвижна огнева база, поддържаща отблизо войниците при техните внезапни нападения. В идеалния случай бойните отделения се използваха да връхлетят върху враговете от неблагоприятен терен и да завършат операцията. Южните мюти, с които Хартман беше воювал досега, обикновено избягваха директния сблъсък и когато оказваха отпор, той винаги беше използвал страхотната огнева мощ на „Дамата“.
Поради тази причина Хартман се чувстваше нещастен от загъването й. Беше убеден, че племето, което ги атакуваше сега, има повелител. Бурята беше възникнала твърде бързо и също като гъстата мъгла беше прекалено локализирана, за да е част от по-голямо атмосферно явление. Имаше и друг обезпокоителен фактор. Тактическото движение на воините на мютите показваше неестествена координация. От тайните разговори, които бе водил с други командири на ешелони, Хартман знаеше, че това има само едно обяснение: че нападателите на „Дамата“ са направлявани от свръхум — знак за наличието на повелител от най-висок ранг. Ако беше така, той беше изправен пред интелигентен и много опасен противник, който беше в състояние да извика огромни и напълно непредсказуеми сили.
Тази мисъл го накара да заповяда планеристите да извършат предвиденото нападение на нивите на мютите и на убежището в гората. Сутрешното нападение, забавено от времето, бе акция, с цел да подкопае морала на атакуващите мюти и дори да ги накара да прекъснат сражението, като даде на хората му така необходимото им време да си поемат дъх и да поправят повредените фургони. Съществуваше и възможност при атаката повелителят, който насочваше движението на мютите и беше отговорен за сегашното бедствено състояние на „Дамата“, да се е изтощил.
В двата фургона, които съставяха летателното отделение, прозвуча сигнал. Всички се обърнаха към най-близкия телевизионен монитор. На екрана се появиха главата и раменете на Бакстър, командира на въздушните сили.