Изплашени и победени, мечките М’Кол се оттегляха по хълмистия терен на изток към река Нау енд Ден. Щом стигнаха до относителната сигурност на гората, те налягаха на сянка зад един стръмен бряг. Някои пиха от бързия поток, други, които бяха изгорени, плискаха студена вода върху възпалената си, покрита с мехури кожа. После бавно се събраха в обезверени групи и започнаха да пресмятат колко воини са станали жертва на желязната змия.
При несъответствието между оръжието на трекерите и мютите беше цяло чудо, че някои от нападащите М’Кол изобщо бяха оцелели.
От племенните братя на Кадилак бяха паднали Хок-Уинд и Мак-Трак; Мотор-Хед беше оцелял заедно с Блек-Топ, Стийл-Ай и Тен-Фор. Мотор-Хед беше минал под „Дамата“ секунди преди Хартман да даде заповед за пускане на парата. Точно когато смяташе, че е изправен пред сигурна смърт от пушките на трима подземни воини, един издуващ се облак го погълна, като обгори гърба и ръцете му. Нападателите му се бяха обърнали и бяха побягнали. Ужасен от пронизителното свистене, което заглуши предсмъртните писъци на агонизиращите негови племенни братя, Мотор-Хед побягна през изгарящите облаци към брега и остана там достатъчно дълго, за да види ужасното кръвопролитие, извършено от дъха на змията; после хвърли каменния си боздуган към най-близкия подземен човек като последен жест на предизвикателство и побягна.
Мотор-Хед беше смел до безразсъдство, но имаше достатъчно ум да разбере, че желязната змия и нейните господари са силни по начини, които Плейнфолк не разбират. Мистър Сноу им беше дал умен съвет, но в едно отношение беше направил грешка. Подземните хора не бяха животни. Те се биеха храбро, като хора. Мотор-Хед знаеше, че в ръкопашния бой Плейнфолк са по-силни, но враговете имаха странно, силно остро желязо, чиято изработка и действие той дори не беше започнал да разбира и срещу което храбростта на мечките беше като дъжд пред вятър. Плейнфолк бяха най-великият народ на земята, но не бяха по-велики от желязната змия и нейните господари, които живееха в нея.
Не още. Но щеше да дойде време, когато подземните хора щяха да бъдат победени в битка. Времето, пророкувано от Мистър Сноу, когато Талисмана, Тройнонадарения, щеше да поеме предводителството на Плейнфолк.
Между дърветата се появи Мистър Сноу. Блед, побелял, съсухрен, пристъпващ с неуверена крачка с помощта на чепата тояга. Вървеше между изтощените воини, говореше им утешителни думи, лицето му бе сломено от скръб от гледката на зейналите рани и попарените крайници, надути, сякаш под кожата им са пъхнати балони. Той седна, погледна Мотор-Хед и каза:
— Мечките се биха добре днес.
— Не достатъчно добре — промърмори Мотор-Хед. — Нали побягнахме. Изгубихме чест. — Сълзи потекоха по бузите му. — Мечките не са нищо.
— Мечките посрещнаха смело дъха на змията и острото желязо на господарите й — възрази Мистър Сноу. — Само най-великите от Плейнфолк могат да направят това. От този ден вие трябва да усвоите нов вид кураж — куража да посрещате неуспех, да, дори поражение.
Очите на Мотор-Хед заблестяха гневно.
— Ш-ъх! Къде е славата в това?
— Чуй ме — каза твърдо Мистър Сноу. — Запомни добре думите ми. Трябва голям кураж да се биеш смело до смърт. Мечките имат този кураж. Нашите майки от племето са родили герои. М’Колите имат силни сърца. В огнените им песни се пее за тяхното величие от войната на Хилядата слънца. Но се иска още по-голям кураж да изпиташ страх, поражение и срам и въпреки това да останеш силен! Да се изправиш пред силата на подземните хора с непокътната гордост и бойците ти да са готови да се бият отново и по-смело отпреди.
Мотор-Хед го гледаше навъсено.
— Ти ни каза, че трябва да имаме куража на мечки, но да се бием като койоти. Трябва ли и да се научим да бягаме като бързокраки? Трябва ли да свиваме опашка, както правят бързокраките при първия знак за опасност?
— Времената се променят — отговори Мистър Сноу. — Желязната змия, подземните хора… — Той въздъхна. — Какво да направя, та да разбереш? Това е съвсем нова игра.
Мотор-Хед се намръщи.
— Говориш със загадки, древни. Земята се сменя, пожълтява от събирането и остарява преди Бялата смърт. Старейшините остаряват, умират и се прераждат в други тела. Но някои неща не се променят. Любовта на Мо-Таун, Великата майка, към нейните деца. Храбростта на М’Кол, чиито огнени песни ти съхраняваш в главата си и които сме родени да защитаваме. Воин, който прояви страх, който бяга от битка, е без чест. Той трябва да захапе стрелата, преди да стане достоен отново да носи остро желязо.