И беше погълнат от безбрежността на земята и небето.
За шестнадесет години и петдесет и една седмици — целият му живот — най-далечният обект, който Брикман беше виждал, никога не беше по-далеч от една миля; най-високото сводово пространство бе седемстотин и петдесет фута над главата му. Беше виждал и видеокартини на неотдавна завършения площад Уейн на Гранд Сентрал: едно чудо на инженерната мисъл, широк една миля и висок почти половин миля. Но дори той беше нищо пред гледката, която се разкриваше с изкачването на скайхока нагоре. Сега Брикман можеше да вижда на повече от сто мили. Една смайваща ума, заслепяваща очите, спираща сърцето панорама, оградена от невъзможно далечен, изпъстрен с облаци хоризонт под дълбокия син купол на небето.
Чувствата на Брикман към надземната реалност избликнаха от най-съкровените дълбини на съществото му. Главният летателен инструктор Карол беше прав. Нищо в досегашния му живот не го беше подготвило за този момент. Години наред той се беше гордял със своето клинично безразличие, със способността си да контролира реакциите си при всяко положение, да влага в думите и действията си точно желаната степен емоция. Нито повече, нито по-малко.
Но не и днес.
За един кратък момент маската му на безразличие се смъкна; той се остави на суровите усещания, които накараха мозъка му да изтръпне и сърцето му да затупти по-силно; остана без дъх. Отпусна се назад и се остави силата на това чудо да проникне през цялото му същество; прелъстителната му красота да го прегърне (ако знаеше фразата и разбираше нейното значение) като отдавна изгубена и отново намерена любима.
После чу гласове. Почувства опасност.
Съвзе се. Овладя се. Върна съществото си в служба на Федерацията; отърси се от всякакво чувство; потисна новооткритото учудване под желязната пета на психиката си на разузнавач трекер.
Издърпа лоста за набиране на височина, провери курса на първата част на маршрута си и после насочи вниманието си към земята долу.
Повърхността. Откраднатото по рождение право на трекерите. Гъмжаща от враждебни мюти. Светът на синьото небе, който Първото семейство в името на Федерацията бе дало клетва да очисти и да си възвърне.
Направи справка по картата. Платформата над Авиационната академия, от която беше излетял, беше разположена на пет хиляди фута над“ морското равнище по средата между двете праисторически места, наречени Аламогордо и АВБ1 „Холман“. Всичко, което беше останало от Аламогордо, бяха няколко назъбени стени, стърчащи от земята като неясни правоъгълни структури между ярки червени дървета. АВБ „Холман“ под лявото му крило представляваше огромни застъпващи се кратери, полузапълнени от навят от вятъра пясък.
Брикман насочи вниманието си назад към гигантските канадски тополи.
Дървета…
Също като далечните облаци те бяха нещо, което беше виждал само на картини.
Летеше на височина две хиляди и петстотин фута и продължаваше да се изкачва над район, описан от офицера картограф на Академията като „страна на високи полета“. Вдясно се виждаше извисяващият се връх на Сиера Бланка, част от планинската верига, която преграждаше пътя на изток. Пред него лежеше планинската верига Сан Андреас, която трябваше да пресече между върховете Блек Топ и Салинас Пик. Оттук курсът му лежеше по права линия над Джорнада дел Муерто до северния край на големия басейн на гигантска река, врязваща се дълбоко в земята по пътя си на юг.
Рио Гранде.
Въпреки че го знаеше, на Брикман му беше трудно да приеме, че надземният свят е толкова смъртоносен, колкото и красив. Но все пак не можеше да пренебрегне доказателството, дадено му от неговия настойник, който беше прекарал два пъти по шест години отгоре и сега беше като сянка в инвалидната количка; тялото му се рушеше от разяждаща болест, очакваща всички извършили определения им брой надземни полети.
Небето над него, земята под него, хладният свеж ветрец, изпълващ гърдите му — всичко беше наситено със смъртоносна радиация, която дори при това първо излизане вече беше започнала мълчаливата си атака срещу незащитеното му тяло. Всеки квадратен сантиметър от земята, всеки кубически сантиметър от небето криеше смъртоносна целувка.
Това беше вечно съществуваща заплаха, лежаща като невидима погребална плащаница, станала причина за раждане на подземната Федерация; тази заплаха я беше спирала в продължение на почти хиляда години да заеме подобаващото й се място под слънцето. Имаше антирадиационни костюми, но те бяха грозни облекла, ненавиждани от трекерите, които подобно на съществувалите преди Холокоста американски зелени барети и британски парашутисти, смятаха себе си за елитни ударни войски, цвета на Амтрак. Стандартната екипировка, състояща се от затворен шлем със система за филтриране на въздуха и „бронирано“ яке, се водеше приемлива форма на защита; антирадиационните връхни дрехи дори не влизаха в инвентара на ешелона. Отказът да се носят не се разглеждаше от Гранд Сентрал като нарушение на дисциплината, а като доказателство за готовността на пионера да умре за Федерацията.