Клиъруотър влезе в колибата. Стив чу смях, после приглушен дълбок глас, после още смях, после завесата се размърда и Клиъруотър се изтърколи на поляната — бореше, се закачливо в ръцете на Кадилак. Младият летописец също беше гол.
Без да смее да помръдне, за да не издаде присъствието си, Стив ги гледаше със смесени чувства; разочарование, раздразнение, объркващо смущение — примесени със завист. Те лудуваха около минута, разменяха си кратки целувки, после станаха и започнаха да берат някакви петовръхи розови листа. Клиъруотър отиде близко до мястото, където лежеше скрит Стив. Той погледна нагоре и видя, че сред гъстака от папрат, под който лежеше, има и няколко растения със същите розови листа. Трябваше да се махне преди някой от двамата да го види. За негово облекчение Кадилак и момичето се обърнаха с гръб към него и хванати за ръце се отдалечиха от колибата.
Когато двамата мюти се изгубиха от поглед му, Стив се изправи и огледа поляната по-добре. В другия й край видя един дълбок до кръста вир. Кадилак и мютското момиче влязоха във вира и докато се шегуваха, тя търкаше гърба му с розовите листа, които бяха набрали. Топнати във водата и разтрити върху гърба му, листата даваха тънка сапунена пяна. Вечерна баня! О, чудесно… Стив, който с радост би сменил мястото си с Кадилак, разбра, че те вероятно ще са заети известно време. Сега беше моментът да претърси колибата.
Входът й, пролуката в паравана от листак и планинският вир бяха почти на една линия, но когато клекна, Стив видя, че едно малко възвишение закрива долната трета на колибата от погледа на човек от водата. Той изпълзя през тревата, заобиколи кола с главата на Фазети и се мушна под завесата на вратата. Беше сред мютите толкова дълго, че вече не забелязваше съпътстващите ги миризми. Изправи се на колене, надзърна през завесата да провери дали Кадилак и момичето са все още във вира, след това огледа колибата.
Тя не беше толкова разхвърляна и толкова мръсна, като колибата на Мистър Сноу, и бе доста по-просторна. Покрай стените от бизонска кожа бяха наредени няколко вързопа с дрехи и различни по големина кошници, изплетени от сушена оранжева трева, с глинени похлупаци; от извитите колове, които даваха на колибата тумбеста форма на кошерище, висяха плодове, навити на руло изсушени меса и цветя със сладък аромат. Кожите, върху които Кадилак и момичето несъмнено се бяха въргаляли, лежаха в безпорядък. За своя изненада Стив видя два други комплекта кожи, навити — както беше обичайно — за през деня. Това означаваше, че момичето живее в колибата с някой друг — вероятно с две вълчици. Всъщност това бе съвсем естествено. Ако поради някаква причина М’Колите смятаха девойката за изключително способна, не би трябвало да остава незащитена. Нейните две другарки по колиба очевидно бяха излезли, за да не притесняват Кадилак. Което означаваше, че племенните сестри вероятно няма да се върнат, докато девойката и Кадилак не се изсушат. Но те можеше да са наблизо — и районът около колибата сигурно се наблюдаваше. Стоп! Стив тихо изруга. Беше забравил за това, когато под действие на неочакван импулс беше тръгнал нагоре по потока с надежда да я намери. „Е, намери я, Брикман, и тя принадлежи на човека, с когото ти имаш намерение да станеш добър приятел. Забрави за тези си мечти. Всичко това е истинско безразсъдство. Започни да търсиш и после се разкарай оттук“.